Разсъждение върху стихотворението "Следобедно кафе" на Борис Христов

   Не бихме могли да познаем светлината и да я оценим подобаващо, ако не сме усетили несигурността и заплахата на тъмнината. Нашите чувства обличаме в стихове и чрез тях е възможно да вникнем във вълненията, радостите, страховете на хора от други времена и епохи.
   Особено привлече вниманието ми стихотворението на Борис Христов "Следобедно кафе", най-вероятно поради тоталната разлика между асоциацията, която ражда заглавието и самото съдържание. Следобедното кафе споделяш с някого, някой достатъчно близък.
   След обед е време, когато вече е преминал сблъсъка с по-голямата част от предизвикателствата на делника и неговата злободневност. Време, когато имаш нужда от глътка черно ароматно кафе, което да промени вкуса и доверен човек, който да промени настроението. Но.... героят е сам и отчужден от всички и от всичко, което го заобикаля, дори от домът и предметите.
   "В моя дом, в тази бойница зъбчата..." – домът, личното пространство, което обикновено е крепост, там където имаш възможност да се скриеш от чуждите омрази и проблеми. Домът, където се чувстваш сигурен и защитен е "зъбчата бойница". На това място поетът забравя, че живее и че обича – едно потискащо място, което е може би не само физическия дом на героя, а  домът, като една обща действителност изобразяваща тогавашната тоталитарна държава. Той е част на една нереализирана утопия, могъщо сгромолясала се върху себе си.
   Лирическият герой е изоставен от всички: приятелят, който се наслаждава на своето собствено щастие; майка му, която за да не е извън света го наобикаля, та малко да закачи от него.
   Съседът също, ще го забрави съвсем...
   Дори паметта му – собствената, от време на време пропуска по нещо, досущ като скъсана обувка.
   Всичко е напълно отдръпнало се от него: котката, която се закача с врабчето явно не от глад, а от безделие. И прозореца гледа навън и му е обърнал безразлично гръб – една предметна одухотвореност, присъща  за по-ранни времена и автори, също описващи човешката отчужденост и студенина.
   Дори най-близкия му човек – съпругата се бави и не е споделила с него какво я задържа, което ясно показва капсулованост в отношенията между хората изобщо. Това усещане за отчужденост е толкова силно, че то рефлектира и към неодушевените дом, прозорци и  домашни любимци.
   Усеща се и творческа самотност:
"сам градината да прекопава..."
"сам вода да мъкна към изпръхналата суша"
на човешката душа жадна за духовност, свобода и близост.
   А животът е, за да бъде споделян, да бъде извървян с някого, някой на когото да си полезен, да изслушаш и да подкрепиш, някой с когото си заслужава да изпиеш едно следобедно кафе.