Пролетта отново потропа на двора
в събудени крехки цветя,
в пробола кафявата шума трева,
в птичите песни,
в детския смях,
в облаци бели,
в усмивка до нас....

Когато е трудно...

Разбивала съм с главата си стени,
градени да не пуснат светлината.
Събаряла съм, колкото и да боли,
за да родя от себе си и добротата.
Прескачала съм бури и мъгли,
в душата ми нахлули без покана.
И викала съм: "Господи, спаси,
понеже Твоята милост е голяма!"
Ковала съм от болката си меч с вяра,
насочвала съм хиляди обичащи стрели
и някак си съм имала и мяра,
която да надскачаш, Боже, Ти,
за да  ме прекараш над тъмната омраза,
за да ме привдигнеш нежно и да утешиш,
намирайки надежда и сила да си кажа:
Ако не ти е трудно, няма как да заблестиш.

Преклонение

Обличах се във думи и вина,
ранена тежко от жилото на мрака.
Не осъзнавайки дълбоко своята беда,
вървях към бездна страшна и дълбока.

А как желаех,
чаках в тишина,
дано изгрее яркото светило
над моята разкъсана душа...
Стоях безмълвна, чаках го унило.

И Бог дойде,
огря с целение богато,
скрил нежност бащинска под топлото крило.
Обърнах се, съзрях сянката Му свята,
покрила с жертвен кръст човешкото тегло.

Намерих – не,
но Ти откри ме, Боже!
Познал Си ме, преди да се родя.
Душата и умът дори не може
да побере, да схване Твоята доброта.