Силата на нашата отговорност

   Харесва ми да съм учител!
   Има нещо невероятно привличащо, отблагодаряващо и мотивиращо, в това да виждаш няколко чифта вперени в теб детски очи – нетърпеливи да разберат, какво се опитваш да им кажеш.
   Харесва ми да предизвиквам мислене!
   Да разчупвам стереотипите, провокирайки размисъл.
   Прекрасно е да откриваме отговори заедно!
   Усещам се полезна – трудът ми има значение и смисъл.
   Харесва ми да съм учител!
   Харесва ми да съм и родител,  поради същите причини.
   Чудесно е да наблюдаваш как Бог изгражда личности и как понякога употребява в това и самия теб!
   Разбира се, родителството е по-мило, по-въздействащо върху младата личност – по-отговорно, по-благодарно, по-благодатно за този, който е осъзнал, че да си родител е равностойно на това да бъдеш свещенослужител, слуга и учител, едновременно.
   Но, аз искам да спра своите мисли главно върху учителството.
Без значение какво мислите, всеки родител е призван да бъде учител. Давайки ни деца, Бог вече ни е вменил отговорност да ги научим: на това да познават Бога и на това да бъдат хора. Създателят очаква от нас свято потомство (Мал. 2:15). Много родители се страхуват да поемат отговорност, понеже знаят, че е твърде вероятно да се провалят. Познават себе си, знаят слабостите си или просто е по-лесно, някой друг да свърши "мръсната работа" –  училището, другият родител, бабата, дядото, учителките в неделното, улицата...
   Е, аз имам "добри новини" за вас – възможно е, вие  да не бъдете сами във всичко това.
   Има Един, изключително способен да ви помогне. Колкото и да е чудно, Бог очаква да Му възложим, това което Сам Той ни е възложил и е обещал да ни подкрепи. Родители, вие можете да не преминавате през всичко това сами. Можете да стоите на колене и да се молите за това подрастващо, ходещо малко човече, което има намерение да преобърне къщата и вас самите.
   Искайте мъдрост – Бог няма да ви укори.(Яков 1:5)
   Искайте сила, бъдете гръб един за друг – тройното въже не се къса лесно.(Екл. 4:12)
   Харесва ми да съм учител и идеите ми да бъдат вдъхнати от Самия Творец!
   Имам една ученичка. Идва от време, на време... Прекрасно дете. Умно. Интелигентно. Има само едно нещо в нея, което не ми допада – желанието й уроците да преминават по нейния начин, така както тя желае, както на нея й е по-удобно и приятно – леко, без много-много труд. Опитва се да хитрува, да насочва вниманието ми върху други неща, да ме разсейва, да задава съвсем отвлечени въпроси и времето за часа минава, без да сме се спрели на същественото. Не я виня, че не обича диктовка... Кой ли обича?! И после: досадното преписване на сгрешените думи, по няколко пъти... Налага ми се да "скръцна със зъби" и да покажа, че ще играе по моите правила.        
   Съжалявам, че се налага!
   Децата ни са "продукт", огледало на обществото в което живеем, на нас самите.
   Индикация за нашите грешки, както и за нашите победи.
   Сякаш в опита си да надраснем оковите на тоталитарното, се впуснахме към обременяващите вериги на свободията. Объркваме и нараняваме децата си, оставяйки им възможност да ни манипулират с изрази, като:
      "Никой в класа вече няма толкова стар телефон..."
      "Госпожата това не ни го е дала...."
      "Тя, госпожата ми зададе най-трудните въпроси..."
      "Всички носят маркови дрехи..."
      "Само аз нямам....."
      "Нямам какво да облека...."  и т.н.
   И без да желаят, родителите се завъртат в един непробиваем вихър, чиято цел е: децата им да бъдат приети от връстниците си, които по същия начин издевателстват  върху своите родители. А това, за съжаление, изгражда в подрастващите незряло разбиране, че тяхната ценност се изразява в притежанието на скъпи вещи, или в одобрението на другите около тях, а не в уникалността на собствената им личност и стойността на техния характер. Поражда разбирането, че ако твърде дълго викам, инатя се, сърдя се, блъскам врати, бягам от дома, все някой ден ще ми дадат, онова, което желая.
    Родителят е учител.
    Учител, изграждащ характер, чрез дисциплина – строгост и твърдост, породени от любяща загриженост. Надявам се да не бъда разбрана погрешно, аз държа на това, детето да бъде изслушвано и подкрепяно с много любов и разбиране. Но ние имаме нужда да осъзнаваме, че децата ни нямат нужда да ходим в крайности, а в мъдрост да показваме и любов, и нужната сериозност към техните слабости и капризи. Нека ние, като родители  имаме силата да отстояваме доброто и да не се поддаваме на провокации, докато не излезе от огъня пречистеното злато, със скъпоценността и блясъка на един чист и пълноценен млад живот.
   
март 2015 г.
Бургас

По случай трети март и не само.....

     Съвсем наскоро ми се наложи да посетя кварталния компютърен клуб, за да извадя нещо на принтер (домашният чака за мастило). Както обикновено там имаше опашка от чакащи, които държаха в ръце различни по форма и големина листи и документи.
     Понякога имам особено усещане за себевъздаржане по принуда, но изненадващо открих, че започвам да харесвам да стоя по опашки....
    Да, да напълно добре съм...
   "Опашката" от хора е интересно нещо... Възпитаващо... Смиряващо.... Време за наблюдение и размисъл... Дори можеш да се обогатиш с ново запознанство, например...
    Но най-хубавото на човешката "опашка" е възможността спокойно да практикуваш наблюдение, слушане и анализиране на определени явления в общочовешкия живот.
    Няма да се впускам във всички битовизми, вълнения и страсти простонародни български, които видях, по-скоро искам да споделя, своето все по-нарастващо с времето недоумение от лекотата, с която обикновеният българин "плюе" родината си, нейното минало, настояще и бъдеще. Фрази, които използват мнозинството от хората навсякъде, всеки ден:
      "Няма бъдеще в България."
      "Скапана държава, скапан народ."
      "Не държава, а помийна яма."
      "Българска работа."
      "Всичката ни работа е такава..."
      И много, много други, все в този смисъл, влезли като рефрен в устата на българина.
      Открих, че почти всеки може дословно да цитира монаха Паисий дори и децата: "О, неразумний и юроде, защо се срамиш да се наречеш българин?..." Но всъщност се държат обратно на неговия призив.
      Замислих се върху думата "Юрод". Вярвам, че повечето от вас могат да разпознаят в нея, нейната съвременна форма – ИЗРОД – грозна, неприлична почти дума.
      Но какво означава тя? Нека обясня: основният смисъл на думата се носи от нейния корен. Тук коренът е РОД. Родът е онова нещо, от което произхождаш, твоето начало, това без което няма да си ти. Родът е онзи здрав корен, от който идват гените ти, твоите външни и вътрешни (разбирай емоционални) белези – телосложение, изглед, манталитет. Пак оттам идва и наследството ти, твоята идентичност, една огромна част САМИЯТ ТИ.
       А представката -из? Тя не е просто благозвучие отпред, не е просто красота за самото слово – тя има определено значение и нейното значение тук е излизане, изход от нещо, "преминаване на субекта или обекта в ново състояние" (Ат. Атанасова), т.е. излязъл от нормалното състояние, в което би трябвало да се намира.
       В подкрепа на моите думи ще цитирам и Българския тълковен речник – "изроден" – който е загубил положителните качества на своя род и е придобил по-лоши, ненормални качества      (Изд. Наука и изкуство, София 1994).
       Следователно и Паисий, и речника се опитват да ни кажат, че ако ние ругаем, хулим, плюем родното и говорим обидно за това, което всъщност би трябвало да пазим и защитаваме, сме изроди – не физически...
       Нормално, всеки ще пази, това което е останало от родители, баба и дядо дори и да не му върши работа, дори и да е безполезно понякога, но самият факт, че до него са се докосвали скъпи за теб хора, че те са го изработвали, създавали, пазили за теб, вече го прави ценно, значимо.
       Ако ние не се борим за своето си, не го защитаваме и пазим, то кой друг ще го направи?! Постоянното оплакване според мен означава: подтикване на другите да вършат нещо вместо мен самия, своеобразно инфантилно измиване на съвестта – "Вижте, аз не съм виновен, държавата е виновна, управлението е виновно, миналото е виновно, генът ни е виновен..." до безкрайност. Извинение за нашето нехайство, нашия мързел, нашата слабост...
       Нека видим стария българин, онези мъже, пък и жени на честта, които са ставали, защитавали, воювали и пазиби светите неща, които сега ние лесно забравяме – род, език, земя, вяра.... Мисля, че е излишно да споменавам имена, всяко първолаче ще изброи няколко, а те са толкова много.
       Руският св. княз Владимир приема християнството от българите, той моли константинополския император и патриарх да му изпратят "митрополит Михаил, мъж изключително умен и богобоязлив, СЪЩИНСКИ  БЪЛГАРИН, с четирима епископи и много йереи, дякони и псалтове от българите...."( из "Покръстването на Киевска рус и българите" от д-р Горан Благоев). Не знам за вас, но мен ме изуми представата на автора за това, що е то истински българин – богобоязлив, умен, образован....
      Затова  моля, стига с оплакванията, обвиненията и гнусните думи! Станете и правете нещо полезно и стойностно, живейте достойно като българи!
      Ако държавниците не си вършат работата, да им покажем, че очакваме от тях точно това! Ако нямате надежда – молете се! Не е тайна, че вярата в Христос е основата, на която сме градили като народ и  чрез нея Бог ни е съхранил като език и нация през вековете.
      Няма народ под Слънцето, в който да не се намират и добри, и лоши хора и няма такъв, който да няма в историята си и добри, и лоши моменти, но нека не се вглеждаме само в лошото. Нека умеем да видим и вършим доброто!
      Честит празник!


3 март 2015 г.
Бургас
публикувано в брой 41 (6939), 4 март 2015г.
на в-к "Черноморски фар"
     

По Божий образ...

Ако можех днес да Те опиша, Боже,
бих описал майчина душа –
обгръщаща, закриляща и вярна
със нежна, топла, милваща ръка.

Ако можех днес да Те опиша, Боже,
бих описал силно мъжество,
което пази и закриля вярно,
за да не прекърши буря крехкото стебло.

2013 г.
Бургас

България

Аз вдишвам въздух, напоен със слава,
докосвам недокоснати цветя,
усещам аромата на омая
и мириса на родната земя.

Земя, потъпкана от чужди и от свои,
усетила предателства, лъжи,
но също – не забравила герои
със кръв измили нейните сълзи.

Да можехме във теб да бъдем цели,
неразделени, със едно сърце,
живеейки по братски, окрилени
във време без утеха – със борби.

Във време без единство, със раздори
да бъдеш миротворец е съдба –
и да застанеш във вихъра на боя,
за да избавиш нечия душа.

Прости ни, Боже, дългите години
в живот на егоизъм и лъжа
и направи от нас народ свободен
от дишащи, ухаещи цветя.

Простили и простени, оправдани,
загърбили и злоба, суета,
отново свети и прославени от Тебе –
достойни Божии деца.

31 август 2014 г.
Бургас

Във вечните ръце


Бавно угасва денят,
в завивката топла заспива.
Стоя си и мисля, така,
унесена и мълчалива.
Сънят – все още далеч, закъсня,
загубил се някъде в мрака...,
забравил, че моята душа
уморена, угрижена, чака...
Какво ни предлага денят
със своята тежка прегръдка? –
Понякога радост,
понякога път,
понякога трудност и мъка.
Понякога смях,
понякога стон,
понякога детска усмивка.
Понякога болка,
понякога срам,
от някоя грозна постъпка...
Но сгушвам се в Твоите вечни ръце,
протегнати нежно в тъмата,
аз знам, че  са сигурни Те,
затова си отпускам душата.

"Никой няма да ги грабне от ръката Ми."
Евангелие от Йоан 10:28

20 март 2015 г.
Бургас

Увереност

Небе, обсипано със звезди,
блещукащи сред мрак.
Хиляди разпенени вълни
докосват пясъчния бряг.
Цветя окъпани в роса.
Милващи топли ръце
върху детска немирна коса,
усмивка и смях на дете....
Накъдето погледна,
виждам, Теб Създателю,
Творецо благ!
Големите звезди далеч във небесата,
свидетелстват за Твоята сила всеобхватна.
А мъничкия атом във всяко вещество
доказва Твоята мисъл и Твоето естество.
Показваш ни във всичко великия Си план,
че Ти държиш в ръцете Си и малък, и голям.
Да, няма да ни пусне и няма да заспи
Творецът неуморен, Той винаги стои!

"Ето, няма да задреме нито да заспи Оня, Който пази Израиля."
Псалми 121:4

20 март 2015 г.
Бургас

Призвание

Силата да бъда все така
непримирима,
            неуморна,
                      неприкрита,
да нося в своята, в женската душа
сърце да носи, да мечтае, да обича....
Да изграждам кули от мечти
и да събарям тъмнината и застоя,
понеже – крехка – детската душа
нуждае се от моята любяща воля.
Нуждае се от опит, от заслон,
от грижа, твърдост и старание,
от майчино сърце с небесен плам,
отразяващо Божествено сияние.


5 март 2015 г.
Бургас

Обичам, когато вали!
Обливат ме нежни сълзи.
Обличат ме в мантия лека,
                                       полека
безшумни, безгласни реки.
Вдишвам нежност и влага,
даряваща изобилие, възход,
очистваща, носеща прохлада
за глътка въздух и за нов живот.

март  2015 г.
Бургас

Утро

Невероятен изгрява денят ми
със Твоите тихи вълни,
полюшващи леко съня ми,
събуждащи нежни лъчи.
Протягам се,
              клепвам
                       и виждам –
отново е ден и надежда струи,
отново усещам живота ....
и вяра, пробуждаща нови мечти.
Знам, този ден навярно ще има
свои трудни и тежки борби,
свои радости, свои награди,
свои върхове и свои долини...
Но аз ще вдигна високо главата,
ще вървя, защото имам Теб.
И макар да знам, че е трудна браздата,
ще вървя, вперила поглед напред.
Знам, трудно е...
падаш и ставаш,
плачеш, викаш, понеже боли,
но излизаш от тази жарава
по-чист,
по-добър от преди.
Затова всеки нов ден заслужава,
да бъде вдъхнат,
да бъде извървян,
не за почит, нито за слава,
но на Тебе, Боже, посветен.

февруари 2015 г.
Бургас

Силна съм, когато обичам,
силна съм, когато творя,
силна да браня и
силна да изричам
багри небесни, неземни цветя.

Силна съм и мога да забравя
всяка лоша дума,
всеки глупав жест,
но не мога безразлично да отмина
покрай мене пътника злочест.

Понеже там съм слаба, уязвима,
сърцето ми започва да кърви....
Дано за всяко пътниче да има
едно прозорче с топли светлини.

2013 г.
Бургас

На ранобудните

Моята разкъсана земя –
парчета гордост, слабост и величие...
Дали ще мога да те оценя,
или ще мина покрай теб със безразличие?

Моята разчупена земя,
земя любима – люлка, въздух, огън,
земя с прекрасна нежна мараня,
земя от камък, от времето преломен.

Моята обичана земя,
земя, родила множество герои,
от Бога подарена до сега –
дано научим се, във теб да бъдем свои!

17.12.2013
Бургас

Цензурата обезсмисля труда на поета, защото творчеството има само една цена и тя е свободата.

Прозрение



Животът ни е низ от изненади,
когато ти кроиш си своя план,
но може ли човекът да угади
и път да извърви предначертан?

Нали сме ние, човеци в битието,
подвластни сме на време, суети.
Един – Всесилен има над Небето,
умело, всичко в Своята ръка държи.

2013
Бургас

Ухание на пролет

От думи да извая красота,
от чувства – песен,
с пролетни цветя,
с ухание,
с копнеж,
с мечти и смях
на влюбени ръце
и нежен глас....
Да донеса на някого утеха,
искряща радост,
глътка топлина,
понеже зажадняли са без мяра,
угрижени – човешките сърца.
А там, Надеждата
стои и чака,
говори ни,
протяга ни ръце –
прободени
и бащински грижовни –
очаква Своето дете.

февруари 2015г.
Бургас