Вечната женственост в поезията на Блага Димитрова
Вечната женственост – толкова необяснима, невероятна, тайнствена и загадъчна, в която поети и влюбени се опитват да надникнат, е описана ярко и неповторимо в поезията на една от най-добрите съвременни български поетеси Блага Димитрова.
Мистериозната жена – непонятна, непокорена и същевременно толкова нежна, е и си остава загадка за трезвия, пресметлив и ограничен мъжки ум. Ограничен, не толкова в способност да разбере, а в отказа се да усети прелестта на женската различност.
Светът, в който живеем е невероятно "мъжки" – подреден, студен, несъчувствителен към чуждите желания и стремежи. Отчужден – всеки оцелява сам и всеки има своето определено място. Мъжът – на пиедестал – водещ важни и неотложни срещи и разговори, а жената в кухнята около печката и децата – мълчалива, отделена и глуха.
Но в поезията на Блага Димитрова виждаме една друга жена – силна, пламенна и нежна. Жена, която не се страхува да бъде женствена в цялата пълнота на своята уникалност и неповторимост.
В стихотворението "Родопчанка" поетесата започва така:
"Възседнал катъра, засукал мустак
наперен планинец се клати.
А в облак от гъст, задушлив прахоляк
отзаде му крачи жената."
Дори в самото звучене и ритъм на римите има усещане за различност, за невписване в общия пейзаж на думата и явлението ЖЕНА. "Напереният" родопчанин "клатушкайки" се в своето самодоволство, не обръща внимание на тази, която носи рожбата му. По-надолу в в творбата, виждаме, че той не разбира, когато тя спира, за да го нахрани. Безразличен е мъжът, безразлична е и Родопа планина, която образно, се е загледала в многото трагедии, които е видяла – символ на потъпканата и неразбрана женственост от света и от обществото. Но в последния стих на творбата, авторката ясно говори за месианската роля на жената – раждането и отглеждането на поколение, което може да промени действителността:
"Какво ли закърмяш, майко, с това
горчиво, пресечено мляко?
Покорство ли, сведена кротко глава,
бунтовна ли воля, напряко?"
В стихотворението "На прага" поетесата описва жертвоготовността на своята майка. Споделя, че се е борила да даде свобода на себе си и на другите, но само на един човек не е дала свобода и това е жената, която я е родила – останала у дома на задух.
"О, кажи ми с каква ли отплата да върна
твоите дни монотонни, нощта ти кахърна?
А, ти гледаш ме кротка и бръчките греят:
"Мене стига ми, майка чрез теб да живея!"
Невероятното майчинско себеотдаване е част от смисъла да бъдеш жена:
"Отговорност е да си жена,
бъдещето да носиш в утроба.
................................................
Всяка детска усмивка – с бръчка
да заплатиш и в косите със скреж.
Сълза по сълза на новото стръкче
своята хубост да предадеш.
Нищо за себе си да не оставиш.
Саможертва е да си жена."
Силен е този, който е надраснал своя егоизъм и самолюбие – дал всичко от себе си за слабия и крехък живот, затова силната женственост ще побеждава този свят, защото в своето себеотричане стои високо над него.
Но жената на Блага Димитрова жадува за споделеност и любов – любов, която да даде, но и любов, която да получи. Това виждаме в прекрасното стихотворение "Копнеж" – 1958 година.
"Не закриляна да съм, а окрилена.
Не загърната, а с дух разгърнат цял.
Не за д нечий гръб, на завет приютена,
а до рамо срещу вятър завилнял."
Изливане на съкровеното желание на женското сърце в четири реда – кратко, ясно и пълно. Героинята казва, че не иска да бъде обгрижвана като нещо чупливо и крехко, а да бъде мотивирана от любовта на мъжа до себе си, неговата любов да й дава крила, за да успее да даде най-доброто от себе си. Не загърната, скрита, понеже е различна и неразбираема, а да бъде опозната и близка, за да може да разгърне своята духовност, своята индивидуалност, своя талант.
Никой не може да бъде пълноценен и плодотворен, ако няма свобода – свобода да мечтае, свобода да твори не само за себе си, а за цялото общество – това е великата мисия на женствеността, но героинята не желае да бъде сама в своята предначертаност:
"Не зад нечий гръб на завет приютена,
А ДО РАМО, срещу вятър завилнял."
"Любовта не търси своето" (1 Коринтяни 13), така и жената не желае да изпъква и сама да пори вятъра, не и да е на сигурно в сянката на някого. Нейното желание, нейният копнеж е да бъде до рамо, с което заедно да променя света – рамото на любимия мъж.
2013
