Усещане за жена

Покрай мен премина жена,
облечена нежно във ефирен воал.
След нея остана една мила вълна
от нещо, за което всеки мъж би мечтал.
Едно желано и топло присъствие
на женственост, нежност, лекота.
С онова непринудено и мило сияние
с вкус на грижовност и доброта...
Пред мен се изписа ясно прозрение,
огряващо понякога човешката душа –
как леко отхвърлихме в ненужно забвение
прекрасния образ на жена.
Облякохме общо удобни крачоли,
нахлузихме свят от мъжественост
върху своите нежни рамене
и крачим смело, ненужно поели
човешки слабости и общи грехове...
И толкова бързо, и толкова лесно
светът е загубил своя нежен нюанс
и всичко печели, ако може – безчестно,
проигравайки своя изключителен шанс
да преживее жената с нейната роля
в красив и вълнуващ романс...
........................................................
О, нека се върнем, скъпи момичета,
към своите принцеси в сърцата добри.
Тези, които приемат единствено Принца,
а не евтини копия  с ниски цени.
Очаквайте, изисквайте, бъдете различни
от изморения образ на верен слуга!
Бъдете достойни, грижовни и мили –
създайте усещането за жена!

Завръщане

   

Лято е....
Спомен препуска по морския пясъчен бряг.
Усмихнато слънце с обгръщаща ласка,
посреща ни светло в любимия град.
Уж всичко е сякаш така повторимо –
брегът и морето, солта....
А е някак си ново и някак си зримо,
окъпано в нови, различни неща.
Смеховете са същи и плажът един е,
пясъкът жулещ горещо хрупти.
Просторът далечен е все тъй необхватен
и все още искрящ в безбройни лъчи.
И все пак различно усещам прибоя –
сега е тъй нежен, дори вдъхновен.
Ароматът на вятър, довяващ покоя –
от това да съм в къщи,
                              в това да съм моя.

Спомен

Вятърът ми припомни едно,
изречено тихо, далечно желание
със звучащо скърцане от детско колело,
преминало през времето в мълчание.

Усмихнах се на детските мечти,
обвих ги с нежни спомени, цветя, дантела,
оставих ги на техните си дни,
вземах единствено добрата им повеля.

Изповед

Понякога съм цвете с нежен цвят
и толкова съм слаба и ранима,
но нося в себе си чудесен аромат,
способен да прогони всяка зима.

Понякога съм буря, ураган –
трещя, гърмя и вия без умора.
Нуждая се от нечий светъл блян,
от нечия любяща, силна воля,

която нежно да ме утеши,
да спре вълните, бурите, прибоя...
Спокойно, леко да ме огради,
за да намеря милост във покоя...

Понякога в себе си държа
една сълза и мъничка утеха,
че по-добра ще бъда утринта,
отпивайки от Божията красота.

Денят окъпа всичко в светлина,
разбуди всички и облече се в синьо.
Пред нас, отсреща, мъничка ела
с клончетата си блестеше мило.
Искряха нежно капчици роса,
така стоеше – гиздава, красива
и всяка малка, бляскава сълза
бе малък свят и мъничка вселена.
С багри и безкрайна светлина
игриво сбрала хиляди мечтания,
надянала премяна в утринта,
пред мен стоеше в множество ухания...
Като насън – все още неживян,
като усещане за някакво прозрение,
минават мисли, спомен неразбран
или бe просто миг на вдъхновение.

Утеха

Светло утро с игриви лъчи
влезе тихо в моята стая.
Всяка утрин е среща, нали
и напомня, че вървим към безкрая.
Като въздишка е този живот
и изглежда тъй непонятен.
Идва минута и носи комфорт,
после следва пътят обратен,
и заливат ни тъмни мъгли,
после слънце с птички и песни.
И животът е хубав почти,
и ни носи мигове ясни.
Да, зад всичко прозира следа,
план велик, по-голям, всеобхватен.
Някой друг е промислил за нас
и живот, и утеха, и песен.
Някой друг с голямо сърце
обрисува ни кротко Небето.
И огряно в прекрасни лъчи,
изживяно синее морето.
Всеки бриз, всеки вятър отлита,
запознал ни с грижа добра
и във всичко усещаме скрита
неизменната вечна ръка.

В тишина

Погали ме с нежност вечерта,
притихнала в дъхава омая,
с аромат на рози, синева,
с Луната, подранила в безкрая.

Сънуваща небе, звезди, поле.
Докосваща усмивки и прибои
на нашето, обичното море,
което помни трепети, неволи.

И сигурно си спомня, че дори
и мъничка около него скитах
с цветя в косите, в нежност, в широта,
очаквах да ми минат мирно дните...

Но вятър зъл от зимата повя,
смрази лехите, нежните ухания.
И аз събрала трепетна душа,
притихнала, очаквах да отмине....

Тогава две ръце – прободени – ме сгряха с топлота,
загърнаха ме нежно и живота озари се.
От мен отнеха тежката вина
и зимата в миг премина и стопи се.
.................................................................
Понеже верен Си и вчера, и сега.
Понеже Същият Си, а пък аз – различна,
пред Тебе, Боже, се прекланям в тишина,
поднасяйки това, което имам – своята душа.

Пътят

Пътища, пътища, толкова пътища,
толкова лесни и толкова зли.
Този свят е изпълнен с пътища,
изпълнен с посоки и грешни следи.
Чуваме често различни кроежи,
този правил едно или друго,
а пък друг – поел онова.
И всеки от нас си взима посока,
"вярна" – си мисли и тръгва без страх.
А толкова често, почти неусетно
човекът изпада, попада във грях.

Пътища, пътища – толкова лесни,
широки, желани, с ясни следи,
но колко ли често ни водят в посоки,
покрити със скърби, поляти с'сълзи.
Нашите, грешните пътища –
такива са – каза Един
и ясно показа нова посока,
в която с твърдост и с цел да вървим.
Христос ни проправи пътека различна,
пътека нелека, покрита с кръв,
над нашето его, над нашата злоба,
но носеща вечност и чиста любов.