В тишина

Погали ме с нежност вечерта,
притихнала в дъхава омая,
с аромат на рози, синева,
с Луната, подранила в безкрая.

Сънуваща небе, звезди, поле.
Докосваща усмивки и прибои
на нашето, обичното море,
което помни трепети, неволи.

И сигурно си спомня, че дори
и мъничка около него скитах
с цветя в косите, в нежност, в широта,
очаквах да ми минат мирно дните...

Но вятър зъл от зимата повя,
смрази лехите, нежните ухания.
И аз събрала трепетна душа,
притихнала, очаквах да отмине....

Тогава две ръце – прободени – ме сгряха с топлота,
загърнаха ме нежно и живота озари се.
От мен отнеха тежката вина
и зимата в миг премина и стопи се.
.................................................................
Понеже верен Си и вчера, и сега.
Понеже Същият Си, а пък аз – различна,
пред Тебе, Боже, се прекланям в тишина,
поднасяйки това, което имам – своята душа.