ЗАБРАВЕНИТЕ

                                                  "...Камъкът не може камънье да буди..."

                                                    от "Забравените" на Иван Вазов        

                                                                                                  януари 1882

Колкото и да сме свободни, всички сме жертви на своето време.

Но историята доказва, че има определена част от обществото, която надскача със своята сила злободневността  на епохата и изтъркаността на общоприетите норми и морал. Хора, които блестят с онази чиста и непринудена светлина на характер, духовност и нравственост, с които оставят ярки и незаличими следи за времена напред.

Наричаме ги будители, защото със своите усилия пробуждат заспалото добро в българина.

Това са личности, притежаващи едно особено ценно качество, с което превъзхождат своите съвременници и то не е нито богатството, нито образованието, нито младостта, нито смелостта (понеже както беше казал някой "Смелостта е просто добре прикрит страх."), а себеотдаването за всеобщото благополучие. Жертвоготовността.
Такива са всички онези ярки образи на българския небосклон, чиито саможертви и всеотдайност са изградили образа на нашата национална идентичност.
Можем ли да намерим отговори в техния пример за нас, днес?
Всеки от тях е напуснал личната си зона на комфорт и се е конфронтирал със слабостите на обществото в своето време.

Кирил и Методий създават азбуката, превеждат евангелието, разпространяват новата писменост, въпреки атаките и съпротивата на немското духовенство.

Паисий е ядосан на родоотстъпниците. И въпреки тях написва Историята.
Неофит Бозвели, въпреки че на два пъти е заточаван, продължава да пробужда националното самосъзнание на българите в своите проповеди.
Иларион Макариополски води открита борба за църковно-национална свобода сред духовенството в Цариград, заради което е заточен. И това не е достатъчно да спре просветителската му дейност.
Раковски организира революционна армия, известна като Първа българска легия в Белград, знаейки че "бойците" му, в по-голямата си част,  не знаят как се държи оръжие. 

Ботев негодува в стиховете си, че българите чакат свободата да им се поднесе на тепсия; че са неразбрани; че не подкрепят брата си; че са апатични. И въпреки това повежда четата.
Бенковски ръководи Въстанието, въпреки малодушието на някои от въстаниците. Като хала препуска с "хвърковатите" от село на село и от градче на градче, за да им вдъхва увереност, знаейки че най-вероятно ще загине.
Волов, все още млад, слабоват, с не особено силна физика обикаля, организира Старозагорското въстание и подпомага въстаниците.
И много, много други...
А днес, голяма част от българите предпочитат да зарежат всичко, да си съберат багажа и да духнат нанякъде, където хората здраво са работили и са се борили с години и поколения да изградят собственото си по-успешно общество. 
За да отидат нашите наготово ли? 
Че така и баба знае.
Защо да не се борим, за да изградим собствената си реалност? Ама иска усилие и единство, а пък ние го нямаме и не правим нищо, за да го получим.

Пет години след Освобождението, Вазов пише своята "Епопея на забравените". ПЕТ ГОДИНИ!!! За пет години са забравили скъпите жертви, дадени, за да могат да излязат от тинята на петстотинте? Как да се обясни тази забравливост? С борбата за хляба?
Разликата между "Епопеята" и предишните Вазови стихосбирки е това, че с формата НИЕ не се обозначават героите,  ТЕ са издигнати нависоко. НИЕ са народът и поетът. Целта на това е да се възвърне погледа, отново, към тяхната саможертва. Преосмисляйки обществената им отговорност и идеализъм, българинът да разпознае грозното лице на своето егоистично и дребнаво време, насочено единствено към  придобиване на материалното и собственото обогатяване.
Да, припомняме си будителите.  Слагаме венци на мраморни плочи с имената им.
......
Паметник гранитен с надписи унили
вдигнат е за вази върху тях могили.
Но кого той стряска? Но кого той чуди?
Камъкът не може камънье да буди.
Какво той говори нам е непознато
други идол знайм ний, но той е от злато,
други звук сърца ни вълнува приятно,
вашето значение нам, е непонятно.
                                          "Забравените" Иван Вазов

Днес също си спомняме будителите.

Но какво си спомняме? И защо си го спомняме?

Не е ли, за да бъдем подобни?

Парадоксът е, че будителите са забравени не като имена, а като ценности. И тогава, и сега.
Ако тяхната жертва не ни стряска, ако не ни вдъхновява да дадем най-доброто от себе си за благополучието на Родината, за всеобщото благо, дали сърцата ни не са станали като  камъка, върху който  са изписани само имената им?
Какво би било, ако хора като Левски, Ботев, Бенковски, Волов, Захари Стоянов и всички онези "луди глави", бяха се отказали да се борят кой с перо, кой с дипломация, кой с оръжие?

Днес всеобщото разбиране за добър живот е единствено материалната обезпеченост. Като че ли само имането е предпоставка, причина и повод за щастие, а родолюбието, достойнството, единството и почтеността са архаични отживелици. А пък имането става с много пари и много скъпарски джаджи. И когато ги нямаш достатъчно (според индивидуалната представа за достатъчно), започваш да продаваш, каквото можеш – родната къща на дедите ни, наследената земя от дядо и баба, Родината за някоя друга на запад или на изток, стига само да плащат добре, или времето със любимите хора за по-добре платена работа, приоритетите, вярата, съвестта.... 

А е важно, да се разбира разликата между материалното и духовното – колкото повече надделява материалното, толкова повече отслабва духовността. Колкото по-жадни сме за звънтенето на монетите, толкова повече заспива в нас добротата, човещината, съвестта, вярата и надеждата.
Въпросът е: готови ли сме да се събудим и да градим нашето общо живеене в  това красиво място, наречено България?
Не дали сте будители на другите, а позволихте ли да ви събудят?
Надигнахте ли глава от възглавницата?
Изкарахте ли краката изпод топлото одеяло?
Готови ли сте да се разделите със своето краткотрайно удобство, за да живеете истински?
Изправихте ли се?
Времето няма да ни чака!