петък, 23 октомври 2015 г.

Градинарят




   Имало един Градинар, но Той не бил като онези градинари, които познавате. Отглеждал цветя. А цветята били особени – всяко едно от тях било направено от майсторските Му ръце. Сам изработвал нежните листчета, избирал броя на тичинките и дължината на дръжките. Подарявал на всяко уникален аромат. И разбира се – цветът – от нежно бял, небесносин и сладко розов до яркото червено и наситеното тъмносиньо, и тъмновиолетово.
   Всяко цвете било различно, всяко било неповторимо и невероятно красиво в очите на самия Градинар. Той ги обичал много (дори и онези с бодли), понеже в тяхната направа вложил не само Своето старание, не само Своето време, но и Своето сърце.
    Назовавал всяко едно по име. Не бил само добър градинар, бил най-добрият.
   "Моите цветя са прекрасни. Искам да имат най-доброто. Затова ще направя градина с висока и здрава ограда, която никой див звяр няма да успее да премине, да не би  някак да им навреди."
    Речено – сторено.
    Градинарят се трудил дълго и усърдно.
    Не щадял средства и сили.
    Грижата Му била безгранична, а любовта Му – разточителна.
    Когато приключил, застанал отстрани и погледнал Своята градина. Тя била прекрасна. Имало отделно място за цветята, които обичали топлината и отделно място за онези, които умеели да цъфтят в студа, място за тези, които живеят на суша, а също и за онези, които предпочитат влагата. Дори имало и такива, които харесвали да са нависоко – в клоните на дърветата. И за тях имало място с най-подходящи видове дървета.
    Усмихнал се.
    Отделил малко време, за да си почине. Трудът изморява всекиго, дори и най-добрия градинар.
     След като си отдъхнал, отново посетил градината и сега тя Му се сторила още по-красива от преди. Разговарял с всяко цвете. Искал да се увери, че всички се чувстват добре. Спрял се повече при теменужката и мимозата – те са толкова нежни и срамежливи и имат нужда от внимание, за да се отпуснат.
   "Не би трябвало, само Аз да се наслаждавам на тази красота. Ще поканя гости. Нека и те се зарадват заедно с Мен, на Моята градина." – Си казал един ден Градинарят.
    И понеже сърцето Му било широко и любовта Му – голяма, поканил много и различни гости. Някои били заети и отказали, други били високомерни и не дошли, трети били любопитни и се запътили към красивата градина.
    А хората, които приели поканата били различни, също като цветята. Някои били ниски, а други – високи; имало бедни, имало и богати; едни били силни, а други – слаби; имало такива с тъмна кожа, както и със светла; някои били смели, а други – боязливи.... Повечето от тях наистина се радвали на цветята, но имало и такива, които си тръгнали.
   "Моето богатство е по-добро от тези... цветя, които утре ще увяхнат. Я, по-добре да се прибирам!"– си казал един богаташ.
   "Ха, за какво са ми тези цветя, те дори не се ядат, не служат за нищо друго, освен да бъдат гледани."– казал друг и също си тръгнал.
    Но имало и такива, които останали. Те се радвали на прекрасната градина, заедно с Градинаря.
    Един от тях особено харесал цветята с жълти цветове. Толкова му приличали на слънцето, сякаш го стопляли със своите ярки и нежни цветове, че започнал да събира всички жълтурковци около себе си. Изкоренил червените рози и засадил жълти кремове. Премахнал нежните синьо-лилави астри и посадил жълти лалета. Видел ли някое в жълто, веднага го взимал за себе си.
     Отначало Градинарят не обърнал внимание на грубия гост. Очаквал, че след второто-третото цвете ще спре, но човекът разбрал погрешно търпението на Домакина и станал още по-усърден в това да се обгражда с жълти цветя.
     Градинарят решил да пробва по друг начин. Там, където обитавал човекът пуснал няколко семена от розова петуния. Семената се пропукали във влажната, плодородна почва, прораснали и дали чудесни цветове ..... в розово. Човекът веднага се втурнал, издърпал нежните стебла и ги захвърлил настрана с пренебрежение.
     Друг път Градинарят засадил уханен бял жасмин, но и него човекът безцеремонно изтръгнал.
     Какво ще направи, според вас, Добрият Градинар с неучтивия гост? Няма ли да го изгони от градината и да заключи вратата след него, за да опази сътвореното с толкова любов?!
     Всеки един от нас е прекрасно цвете от Божията градина. Той не я е създал, за да бъде място на омраза и зло. Всеки един от нас е изключително ценен и обичан от Този, който ни подари душа, топлина и живот, възможност да посрещнем утрото и да изпратим деня. Понякога ни се струва разумно и логично да се обграждаме само с хора, които харесваме, но по този начин пропускаме да се насладим на прекрасното и мъдро многообразие от характери, в цялата палитра на тяхната уникалност. И подминаваме някое благословение.
                         
   

вторник, 18 август 2015 г.

Нещо лично
(само за този, който разбира)


Понякога съм силно възмутена от себе си. Но, учудващо, Бог не е .
Той продължава да ме обича и да ми прощава.
Много често съм слаба. И се сърдя на себе си.
Но Бог продължава да ме обича.
Много.
Повече отколкото аз самата.
Той знае, че съм пръст и знае, че имам нужда от Него всеки ден, във всичко.
И това не е проблем за Господа. Това е онази голяма тайна, на която Той иска да ни научи.
Че във всичко сме зависими от Него.
Тази истина е нещо ново за нас. И затова е трудно да я проумеем.
В естественото родителство (между човек-родител и човек-дете) стремежа е детето да бъде научено да функционира самостоятелно.
Което е правилно. И редно.
Понеже, ако вършим всичката воля на земните си родители, няма да извършим поръченията на небесния Баща. Докато в човешките взаимоотношения детето и родителите се отделят, то в отношенията Бог-родител и човек-дете волята на небесния Отец е да ни научи да бъдем изцяло зависими от Него, така както клоните зависят от ствола на дървото.
"Аз Съм лозата, а вие сте пръчките; който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод; защото отделени от Мен, не можете да сторите нищо." Евангелие от Йоан 15:5
За да се доближим до Бога, имаме нужда от жертвата на Сина Му.
За да отидем при Него, трябва да бъдем привлечени от Него.
За да вършим волята Му, е нужно да бъдем водени от Духа Му.
За да Му служим, трябва служението ни да бъде облечено в силата на Святия Божий Дух.
Трябва да отидем там, където Той иска.
Трябва да говорим това, което Той ни каже.
Иска да Му възложим това, което ни е възложил и е обещал да ни подкрепи. Сътворени сме изцяло зависими от Него. Това е смисълът и на смъртта, като наказанието за човешкия грях – отделени от Него, съществуването ни е обречено.
Бог знае, че ние сме пръст, което означава че сме слаби, неразбиращи, недостатъчни.
Само чрез нашата слабост, може да бъде изявена Неговата сила, Неговата слава и Неговата любов.




четвъртък, 11 юни 2015 г.

Разсъждение върху стихотворението "Следобедно кафе" на Борис Христов


   Не бихме могли да познаем светлината и да я оценим подобаващо, ако не сме усетили несигурността и заплахата на тъмнината. Нашите чувства обличаме в стихове и чрез тях е възможно да вникнем във вълненията, радостите, страховете на хора от други времена и епохи.
   Особено привлече вниманието ми стихотворението на Борис Христов "Следобедно кафе", най-вероятно поради тоталната разлика между асоциацията, която ражда заглавието и самото съдържание. Следобедното кафе споделяш с някого, някой достатъчно близък.
   След обед е време, когато вече е преминал сблъсъка с по-голямата част от предизвикателствата на делника и неговата злободневност. Време, когато имаш нужда от глътка черно ароматно кафе, което да промени вкуса и доверен човек, който да промени настроението. Но.... героят е сам и отчужден от всички и от всичко, което го заобикаля, дори от домът и предметите.
   "В моя дом, в тази бойница зъбчата..." – домът, личното пространство, което обикновено е крепост, там където имаш възможност да се скриеш от чуждите омрази и проблеми. Домът, където се чувстваш сигурен и защитен е "зъбчата бойница". На това място поетът забравя, че живее и че обича – едно потискащо място, което е може би не само физическия дом на героя, а  домът, като една обща действителност изобразяваща тогавашната тоталитарна държава. Той е част на една нереализирана утопия, могъщо сгромолясала се върху себе си.
   Лирическият герой е изоставен от всички: приятелят, който се наслаждава на своето собствено щастие; майка му, която за да не е извън света го наобикаля, та малко да закачи от него.
   Съседът също, ще го забрави съвсем...
   Дори паметта му – собствената, от време на време пропуска по нещо, досущ като скъсана обувка.
   Всичко е напълно отдръпнало се от него: котката, която се закача с врабчето явно не от глад, а от безделие. И прозореца гледа навън и му е обърнал безразлично гръб – една предметна одухотвореност, присъща  за по-ранни времена и автори, също описващи човешката отчужденост и студенина.
   Дори най-близкия му човек – съпругата се бави и не е споделила с него какво я задържа, което ясно показва капсулованост в отношенията между хората изобщо. Това усещане за отчужденост е толкова силно, че то рефлектира и към неодушевените дом, прозорци и  домашни любимци.
   Усеща се и творческа самотност:
"сам градината да прекопава..."
"сам вода да мъкна към изпръхналата суша"
на човешката душа жадна за духовност, свобода и близост.
   А животът е, за да бъде споделян, да бъде извървян с някого, някой на когото да си полезен, да изслушаш и да подкрепиш, някой с когото си заслужава да изпиеш едно следобедно кафе.

понеделник, 8 юни 2015 г.

На съпруга ми


Изсухля се денят със весел здрач
и поздрави ни вечерта красива.
Луната нежно праща светъл лъч
потайна, ярка и миролюбива.
Заспиваш... в миглите ти виждам
                                нежен скреж,
в косите ти – сребро и мекота,
любов, умора и един копнеж –
да изживеем заедно и старостта.

петък, 5 юни 2015 г.


Любовта на един мъж прави жената красива, любовта на една жена прави мъжа силен. А когато и двамата се държат здраво за Господа,  всяка буря ще дава плодородие.

"По-добре са двама, отколкото един, понеже те имат добра награда за труда си.
Защото ако паднат, единия ще вдигне другаря си; но горко на оня, който е сам, когато падне,
 и няма друг да го вдигне. И ако легнат двама заедно, ще се стоплят, а един как ще се стопли сам? И ако някой надвие над един, който е сам, двама ще му се опрат. И тройното въже не се къса скоро."
Еклисиаст 4:9-12
На съпруга ми


Уморена се връщам от дългия път,
леко присядам срещу теб на дивана.
Знам, неотдавна отмина часът,
в който бяхме повече от двама.

Люшкат се годините с морна суета,
върви светът, вървим и ние с тебе,
пак така – ръка за ръка –
неподвластни на вятъра, скрити в любовта.

петък, 22 май 2015 г.

"Език свещен на моите деди...."
Иван Вазов


    Представете си, че получавате ключ. Ключ от тайна стая, в която никой не е влизал много дълго време. Стая със стари неща, забравени от времето и хората. Потънали в прах. Наглед изглеждащи вехтории – вашето наследство, оставено ви от дедите, от тези преди вас. Разни нещица събирани  от тях през целия им съзнателен живот. Пазени за вас – техния наследник, отделени късчета залък, за да притежавате вие.
    Труд и пот, любов и надежда, че идните няма да забравят.... че ще се грижат.... ще помнят.... ще пазят......
    Сред вехториите откривате пръстен, почернял от забрава и време.... леко потъркване и разбирате, че пръстена е от злато... със скъпоценен камък, бляскав като светлината.....
    Истории, които всички обичаме и всъщност имаме възможност да преживеем, защото истинските съкровища не са от благородни метали и лъскави камъни. Истинските съкровища се виждат с душата и усещат със сърцето.
    Има безброй тайни стаички, чиито съкровища чакат да бъдат открити от търсещите. Само ако има кой, да се зарови в "скритата стая" на родния език и да умее да открие неговите съкровища, събирани от поколения книжовници, творци, ентусиасти или просто родолюбци. Всеки със своя малък или голям принос, всеки със своето съкровище.
    Кирил и Методий – първоучителите, просветителите, начинателите на славянската писменост и култура – факти, повтаряни толкова много пъти, че са започнали да значат нищо.
    Вникваме ли, осъзнаваме ли значението на техния труд?
    IX  век от новата ера – "тъмнини дълбоки", старо време затулено от покривалото на своята далечност. Племе, разнообразно и многобройно, начеващо да става народ. Безпросветно, защото просветата, знанието за "истинската светлина идваща на света" е на чужд език – неразбираем. Знанието е непостижимо, защото е недостъпно.
   Константин, с монашеско име Кирил съставя азбука на славяните. Неговата цел е славяните да се докоснат до Христовата истина и да имат възможност да четат Евангелието на родния си език.
   Защо това е било за братята толкова важно, че те го правят мисия на своя живот? Защото там, където се познава Христос и се поставят Христовите думи и повели, като основа на обществото, там народът е свободен от заблуди и празни суеверия, има милост, чистота,  братолюбие и спасение.
    Солунското славянско наречие, което познават братята е българско.
    Наивно е да се мисли, че с изнамирането на азбука вече е възможно да се преведат или напишат книги със сложна граматична система, като латинските и гръцките. Пред Константин-Кирил Философ стои следващата нелека задача: да създаде синтактично устройство за новоизлюпената книжовност, което да я направи способна да предаде и най-финия оттенък на човешката мисъл. Той се справя блестящо с това. Успява да преведе Евангелието, богослужебни книги, а също  да напише и свои авторски трудове. Имайки предвид неговия кратък живот (само 42 години), другите важни дела, които са му възложени (преподавател в Магнаурската школа, библиотекар на Патриаршията, дипломатически мисии), този труд е равносилен на човешки подвиг, който отеква  напред във времето и изиграва роля за почти всички славянски народи и най-вече за тяхното приобщаване към Христовата вяра ("История на българския книжовен език" – Стоян Жерев, Валентин Станков, Ралица Цойнска Народна просвета – София 1989, стр.16-17).
   Всичко в старобългарския език е свързано със Святото Писание – Библията. Такава е била и целта на братята Кирил и Методий – да просветят, да образоват славяните, но не само заради самото образование, а познание и приближаване до Христос. Така опазвайки делото на солунските братя и обогатявайки новата книжовност с нови богослужебни книги, българските книжовници от IX – X век издигат нивото на българската литература  и тя става най-качествената, най-стойностната литература в Европа от това време и старобългарският става третият класически европейски език, след латинския и гръцкия. Класически език е език, на който в древността е писана наука.
    В днешно време три четвърти от славянския свят си служи с кирилските букви ежедневно и във всяка област на човешкото битие. Това е около десет процента от населението на Земята.
    Опазването и съхраняването на Кирило-Методиевото наследство и труд е заслуга на българите.
   
   

събота, 16 май 2015 г.



Преходността на всичко около нас, доказва непреходността на любовта и вярата в Бога.
Палитра

Ако можех да рисувам с думи,
картини ще излея с красота.
От истинската – тази, дето дава сили,
която вдъхновява човешките сърца.

Бих взела синьо от простора на небето
и ще му дам и име – свобода.
На всеки ще подам парченце със което
да може да закичва своята душа.

Ще взема от поляните зелено
и то ще е надежда и живот,
за да не е човешкото сърце сломено
да бори вятъра и да върви напред.

От дъгата ще заема цвят лилав
и ще го смеся с аромат на теменуга,
цветът на нежност и на пролетна мечта,
усмивка и докосване от майчина ръка.

Ще взема жълтото от пролетни цветя,
надвили над студа и тъмнината,
искрящи като слънчева заря,
ще имат име – победа над смъртта.

Червеното ще взема от кръвта,
живот във вените разтилаща,
за теб и мен – за цялата Земя,
на кръст проляна от Спасителя.

"Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни."
Евангелие от Йоан 8:36

четвъртък, 14 май 2015 г.



Кому са нужни толкоз цветове?
Нюанси на искрящо и пастелно?
Навсякъде, от стари времена,
дивим се на безкрайна красота.
Нали човекът е създаден да се пита
и тайни скрити да умее да яви.
То не че може, винаги и всичко –
понякога е трудничко, нали.
Но знаем и говори ни душата –
свидетелство е всичко тук, до нас.
Понеже там – високо горе, в'висините,
и ниско долу, вдън на дълбините,
на всичко има сложен отпечатък
и всичко носи ясен, ярък блясък.
Понеже не от себе си блести
и не със своята слава то искри,
но води ни с любов да се смирим,
на Творецът щедър да се поклоним.

Римляни 1:20
"Понеже от създанието на света,
това, което е невидимо у Него –
вечната Му сила и божественост –
се вижда ясно, разбираемо от творенията,
така че човеците остават без извинение."

петък, 8 май 2015 г.




Моето сърце
дълбоко се покланя
на Спасителя, роден във Витлеем.
Нищо, че роди се във обора,
само Той за мен е скъпоцен.

Не пожали славата и трона,
не остана горе в Небеса,
а дойде тук долу, на Земята,
за да избави човешката душа.

Христос дойде за нас,
във тление облечен,
загърбил Своето първенство.
Като агне, на заколение принесен,
смирен в човешко естество.

Любов, не с думи изразена,
не с дворци и злато подплатена,
не подмамваща със власт и суета,
а велико тържество на милостта.

четвъртък, 7 май 2015 г.

Капчици нежност


Крехко стебло,
полъх студен,
човешка ръка,
която загръща...

Мокри очи,
чисто сърце,
любов,
която поглъща...

Жадни ръце,
топла душа,
чаши кафе
и камина...

Лудо сърце,
нежна луна,
дойде пролетта
и отмина....

четвъртък, 30 април 2015 г.



От цялата си душа искам да благодаря на една невероятна книга.
По-скоро на нейния автор.
Тази книга ми помага да разбирам всички други книги и да усещам какво се опитват да ми кажат техните автори. Тя ми дава отговори за живота. Тя ми дава обяснения за моите чувства. Помага ми да откривам смисъла на всичко около мен и на мен самата.
Думите в нея са ме насърчавали, когато съм тъжна и наранена.
Словата в нея са били моя песен, когато съм радостна и щастлива.
Нейните наставления са ми давали светлина в нощта и заслон през деня.
Тя още е моя наслада и моя утеха!
Благодаря на Автора за нея!
Благодаря Ти, Боже, за прекрасната книга, наречена Библия!

вторник, 28 април 2015 г.

Мигове


С усмивка да посрещна вечерта,
разляла нежно топло одеало.
Потъващ е в мълчание града
и всичко сякаш мирно е заспало...

Ослушвам се – навън щурци,
надпяват се във своите си празници –
събудени от звездните лъчи,
ухаещи на сън и златни пясъци...

Заспива морно моят стар Бургас,
все същият – ухаещ на море.
Отнякъде се чува нежен глас
на влюбени със сплетени ръце...


2 април 2015
Бургас
Капки сърдечна роса

Сутрин.... мъгла.... а е лято.
Какво ли ще бъде и днес?
Дали сме готови, когато
денят ни предлага
студена, горчива роса?
Дали е в мечтите ни само
ясна утрин, вместо знойна мъгла?
Умеем ли ясно да видим намеса?
Творящата, нежна, всемирна ръка,
Която над нас вярно пази,
закрила ни дава, дори във дъжда.
Не бой се, не бой се!
Каквото да виждаш,
каквото да чуваш, дори.
На теб, непрестанно Спасителят гледа,
до теб без умора стои.

май 2013
Бургас

Една сълза отрони се и падна
върху суха, безводна земя....

Колко сме малки
и колко големи
в мисли,
       в желания,
              в трепет,
                      в мечти?
Можем ли сърца наранени
 да умием и жадни очи?
Можем ли, Господи?
Мислим.... чертаем....
тръгваме.... вършим,
понявга без ред.
Бързаме, бягаме,
борим се, викаме....
но често забравяме Теб.
Ти, Който познаваш
сърцата на хората,
Знаеш години и времена,
точно Тебе ние не питаме
кога, за какво готов е света.


вторник, 14 април 2015 г.

Размисли за рожден ден


Отново измина година
 във земния мой календар.
Забързано времето тича,
отмерва години без жал.
Когато погледна числото им,
в мен чувства изливат, фучат...
Уж, вчера си бяхме ние – младите
с перчеми, със жар, със възход....
Кога ги ударихме всичките,
четирдесет... отгоре, дори?

Душата ми – вглеждам се – същата,
немирна и волна, все млада,
готова света да руши,
да рухне там злото, лъжите, омразата,
да няма ни плач, ни сълзи....
Но той безпощадно е същият –
навъсен, сърдит и суров,
и гледа забързан и злобен,
за диви подвизи готов....

Не! Сега съм различна...
разбрала...  след дълги, нелеки борби,
прекрасната, неизменната истина,
че който желае – той се мени.
И не сам, не едничък, самотен
и не със сила, нито със пари,
а с нежната мощ на Твореца,
Който в нас, богатства гради.

6 януари 2015
Бургас





четвъртък, 9 април 2015 г.



Въпроси имах за живота,
за целта и смисъла, уви!
Не можех да издиря, да достигна
потайните и скрити дълбини.

Но Бог подаде ми ръка тогава,
огря във миг, разбиране дари,
така, че никога да не забравя,
да търся Него още в първите зари.

Да виждам, да разбирам скрити тайни,
стаени, подарени със любов.
Да виждам истини омайни,
откриващи се в Словото... и зов,

към всички тези, към които
извикал е Небесният Баща.
Макар че вият бури – страховито,
стоим на скрито в Силната Ръка.

Ако не се открие сам Твореца,
ако не ни повика с нежен глас,
изгубили се в теготата на живота
ще паднем във последния си час.

Но Той ръка протяга милостиво,
извиква всяко име, не мълчи
и ако чуете сега гласа Му,
ръка подайте, за да ви държи.

"Ето стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата,
ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене."
Откровение 3:20

2 априлий лето 2015
Бургас

сряда, 8 април 2015 г.

Вечната женственост в поезията на Блага Димитрова


   Вечната женственост – толкова необяснима, невероятна, тайнствена и загадъчна, в която поети и влюбени се опитват да надникнат, е описана ярко и неповторимо в поезията на една от най-добрите съвременни български поетеси  Блага Димитрова.
   Мистериозната жена – непонятна, непокорена и същевременно толкова нежна, е и си остава загадка за трезвия, пресметлив и ограничен мъжки ум. Ограничен, не толкова в способност да разбере, а в отказа се да усети прелестта на женската различност.
   Светът, в който живеем е невероятно "мъжки" – подреден, студен, несъчувствителен към чуждите желания и стремежи. Отчужден – всеки оцелява сам и всеки има своето определено място. Мъжът – на пиедестал – водещ важни и неотложни срещи и разговори, а жената в кухнята около печката и децата – мълчалива, отделена и глуха.
    Но в поезията на Блага Димитрова виждаме една друга жена – силна, пламенна и нежна. Жена, която не се страхува да бъде женствена в цялата пълнота на своята уникалност и неповторимост.
    В стихотворението "Родопчанка" поетесата започва така:
              "Възседнал катъра, засукал мустак
                наперен планинец се клати.
                А в облак от гъст, задушлив прахоляк
                отзаде му крачи жената."
   Дори в самото звучене и ритъм на римите има усещане за различност, за невписване в общия пейзаж на думата и явлението ЖЕНА. "Напереният" родопчанин "клатушкайки" се в своето самодоволство, не обръща внимание на тази, която носи рожбата му. По-надолу в в творбата, виждаме, че той не разбира, когато тя спира, за да го нахрани. Безразличен е мъжът, безразлична е и Родопа планина, която образно, се е загледала в многото трагедии, които е видяла – символ на потъпканата и неразбрана женственост от света и от обществото. Но в последния стих на творбата, авторката ясно говори за месианската роля на жената – раждането и отглеждането на поколение, което може да промени действителността:
                "Какво ли закърмяш, майко, с това
                  горчиво, пресечено мляко?
                  Покорство ли, сведена кротко глава,
                  бунтовна ли воля, напряко?"
    В стихотворението "На прага" поетесата описва жертвоготовността на своята майка.  Споделя, че се е борила да даде свобода на себе си и на другите, но само на един човек не е дала свобода и това е жената, която я е родила – останала у дома на задух.
                 "О, кажи ми с каква ли отплата да върна
                  твоите дни монотонни, нощта ти кахърна?
                  А, ти гледаш ме кротка и бръчките греят:
                  "Мене стига ми, майка чрез теб да живея!"
    Невероятното майчинско себеотдаване е част от смисъла да бъдеш жена:
                  "Отговорност е да си жена,
                    бъдещето да носиш в утроба.
                    ................................................
                    Всяка детска усмивка – с бръчка
                    да заплатиш и в косите със скреж.
                    Сълза по сълза на новото стръкче
                    своята хубост да предадеш.
                    Нищо за себе си да не оставиш.
                    Саможертва е да си жена."
   Силен е този, който е надраснал своя егоизъм и самолюбие – дал всичко от себе си за слабия и крехък живот, затова силната женственост ще побеждава този свят, защото в своето себеотричане стои високо над него.
    Но жената на Блага Димитрова жадува за споделеност и любов – любов, която да даде, но и любов, която да получи. Това виждаме в прекрасното стихотворение "Копнеж" – 1958 година.
                      "Не закриляна да съм, а окрилена.
                        Не загърната, а с дух разгърнат цял.
                        Не за д нечий гръб, на завет приютена,
                        а до рамо срещу вятър завилнял."
   Изливане на съкровеното желание на женското сърце в четири реда – кратко, ясно и пълно. Героинята казва, че не иска да бъде обгрижвана като нещо чупливо и крехко, а да бъде мотивирана от любовта на мъжа до себе си, неговата любов да й дава крила, за да успее да даде най-доброто от себе си. Не загърната, скрита, понеже е различна и неразбираема, а да бъде опозната и близка, за да може да разгърне своята духовност, своята индивидуалност, своя талант.
  Никой не може да бъде пълноценен и плодотворен, ако няма свобода – свобода да мечтае, свобода да твори не само за себе си, а за цялото общество – това е великата мисия на женствеността, но героинята не желае да бъде сама в своята предначертаност:
                       "Не зад нечий гръб на завет приютена,
                         А  ДО  РАМО, срещу вятър завилнял."
   "Любовта не търси своето" (1 Коринтяни 13), така и жената не желае да изпъква и сама да пори вятъра, не и да е на сигурно в сянката на някого. Нейното желание, нейният копнеж е да бъде до рамо, с което заедно да променя света – рамото на любимия мъж.

2013
                     

петък, 3 април 2015 г.

Утро на морето


И тази нощ
умира в светлината.
С утрото се раждат
хиляди мечти.
Морето с тих плясък
се събужда –
праща ни бели вълни.
Волни чайки с крясък
в простора се реят
и морето все тихо шуми.
В него далече синеят
лодки рибарски – в тях рибари
             с развети коси...
Морският бриз
със тях си играе,
оставя им дъх на море.
Целува лица потъмнели,
гали мъжките силни ръце,
че в тях се таи красотата,
живота и риска на път,
които сърцата моряшки
от своето щастие крадат.

Бургас

четвъртък, 2 април 2015 г.

Разсъждение върху творбата на Константин Павлов "Интервю в утробата на кита"
                                                         
                                               "Никакво общуване между нас и тираните,
                                                                           а само раздяла."
                                                                                                   Цицерон



         Целта на изкуството е да възпитава, целта на наказанието също е да възпитава. Едното възпитава нежно – съзерцавайки доброволно, а другото – против волята.
         В стихотворението си "Интервю в утробата на кита", Константин Павлов сравнява, съпоставя образа на своя герой и образа на библейския Йон. За да разберем по-добре творбата и това, което се опитва да ни каже авторът чрез нея, е нужно да я разгледаме на плоскостта на това сравнение.
         По стечение на обстоятелствата, древният пророк Йон е един от любимите ми персонажи, въобще. Най-вероятно, защото го усещам твърде близък. И той е твърдоглав и упорит, правещ нещата не просто защото така трябва, а воден от своята преценка. Само че, има една малка подробност – Йон е само човек, следователно: слабо, не всичко разбиращо същество, което трудно преценя ситуацията правилно. Срещу Йон, обаче, стои коренно противоположна Личност – Самият Бог, Вечният, Всезнаещият, Всепрощаващият, Създателят на всичко. Великият казва: "Иди!", а Йон – "няма" Тогава на Бог му се налага да даде урок и Йон се озовава във вътрешността на  кита, да разсъждава върху положението и поведението си. Йон не разбира, че Творецът иска чрез неговата проповед да спаси хората на град Ниневия. На пророка му бяха нужни три дни да осъзнае, че срещу Създателя не се рита и когато Бог говори, добре е за човека да слуша. Защото, само вършейки Божията воля нашият живот е пълноценен и осмислен. Утробата на кита е предназначена за осъзнаване, отрезвяване от човешкото самолюбие и егоизъм, приемане на действителността, че може би не знаем достатъчно. В този смисъл, вътрешността на кита се явява утроба – място, където се ражда истината, както се ражда живота. Място за възпитание.
          Но какво е мястото в което се намира героя на Константин Павлов? Нито един художествен текст не бива да бъде разглеждан извън своя исторически контекст. Само по този начин, той би могъл да бъде разбран и съпреживян. Как е възможно да изразиш онова, което не може да се опише с думи – чувствата, които те изпълват? По най-добрия друг начин – чрез образи.
         За съжаление, мястото което описва поета, не е утроба. То е назовано  с друго наименование –  "търбух" – ненаситен, смилащ всичко стомах. "Търбухът" на тоталитарната система на социалистическата държава, който не ражда нищо, а произвежда еднообразна, непривлекателна и ухаеща зле консистенция. Система, в която поети и писатели като Константин Павлов са принудени да замлъкнат, защото различно мислещите са наказани с изолация и затвор, а някои дори губят живота си.
         Героят също е отделен, изолиран, също трябва да поправи поведението и отношението си:
         "комар играх" – т.е. разсъждавах, обмислях, опитвах се да се преборя със съвестта си, да я излъжа...
         Интересен е образът на интервюиращите – по-скоро махленски клюкарник, отколкото интервю. "Сеирджии", които по скоро злорадстват, вместо истински да се интересуват:
         "всички виждате,
           нарочно питате."
         Едно е да попаднеш в ръцете на Милостивия Бог, Който възпитава с мъдрост и нежност:
         " – Йон излезе,
           Господ го изкупи....",
съвсем друго е да си в ръцете на система, за която човешкия живот не означава нищо:
         "а за мене дяволът
           не даде пукнат грош."
         Тридесет години мълчание, забрава и безплодие:
         "Страшно беше –
           скучно стана..."
         Няма по-страшно от бездействието.
         Скуката и мързелът раждат всякакво зло, но какво зло ражда вързаната душа на твореца – образа на фасовете, символ на изгубеното време, принуденият да замълчи талант, чувството на гняв, омраза, безпомощност и безполезност. Да, ще има нужда от време в което да изцелеят раните, да се превъзмогне гнева. За това са следващите тридесет години:
           "....но знам, че Кита
           фасове ще плюе
           три десетилетия
           и ще замърсява океанската среда."
         Някой беше казал: "Птиците имат нужда от свобода, за да летят – също като нас." За да творим изкуство, което да възпитава; за да създаваме красота, независимо дали тя е от багри, музика или думи, ние имаме нужда от свобода. Свобода, която получаваме по рождение и която никой човек, система или  "светло бъдеще" имат право да ни отнемат.

Бургас 2013

       
       

понеделник, 30 март 2015 г.

Силата на нашата отговорност




   Харесва ми да съм учител!
   Има нещо невероятно привличащо, отблагодаряващо и мотивиращо, в това да виждаш няколко чифта вперени в теб детски очи – нетърпеливи да разберат, какво се опитваш да им кажеш.
   Харесва ми да предизвиквам мислене!
   Да разчупвам стереотипите, провокирайки размисъл.
   Прекрасно е да откриваме отговори заедно!
   Усещам се полезна – трудът ми има значение и смисъл.
   Харесва ми да съм учител!
   Харесва ми да съм и родител,  поради същите причини.
   Чудесно е да наблюдаваш как Бог изгражда личности и как понякога употребява в това и самия теб!
   Разбира се, родителството е по-мило, по-въздействащо върху младата личност – по-отговорно, по-благодарно, по-благодатно за този, който е осъзнал, че да си родител е равностойно на това да бъдеш свещенослужител, слуга и учител, едновременно.
   Но, аз искам да спра своите мисли главно върху учителството.
Без значение какво мислите, всеки родител е призван да бъде учител. Давайки ни деца, Бог вече ни е вменил отговорност да ги научим: на това да познават Бога и на това да бъдат хора. Създателят очаква от нас свято потомство (Мал. 2:15). Много родители се страхуват да поемат отговорност, понеже знаят, че е твърде вероятно да се провалят. Познават себе си, знаят слабостите си или просто е по-лесно, някой друг да свърши "мръсната работа" –  училището, другият родител, бабата, дядото, учителките в неделното, улицата...
   Е, аз имам "добри новини" за вас – възможно е, вие  да не бъдете сами във всичко това.
   Има Един, изключително способен да ви помогне. Колкото и да е чудно, Бог очаква да Му възложим, това което Сам Той ни е възложил и е обещал да ни подкрепи. Родители, вие можете да не преминавате през всичко това сами. Можете да стоите на колене и да се молите за това подрастващо, ходещо малко човече, което има намерение да преобърне къщата и вас самите.
   Искайте мъдрост – Бог няма да ви укори.(Яков 1:5)
   Искайте сила, бъдете гръб един за друг – тройното въже не се къса лесно.(Екл. 4:12)
   Харесва ми да съм учител и идеите ми да бъдат вдъхнати от Самия Творец!
   Имам една ученичка. Идва от време, на време... Прекрасно дете. Умно. Интелигентно. Има само едно нещо в нея, което не ми допада – желанието й уроците да преминават по нейния начин, така както тя желае, както на нея й е по-удобно и приятно – леко, без много-много труд. Опитва се да хитрува, да насочва вниманието ми върху други неща, да ме разсейва, да задава съвсем отвлечени въпроси и времето за часа минава, без да сме се спрели на същественото. Не я виня, че не обича диктовка... Кой ли обича?! И после: досадното преписване на сгрешените думи, по няколко пъти... Налага ми се да "скръцна със зъби" и да покажа, че ще играе по моите правила.        
   Съжалявам, че се налага!
   Децата ни са "продукт", огледало на обществото в което живеем, на нас самите.
   Индикация за нашите грешки, както и за нашите победи.
   Сякаш в опита си да надраснем оковите на тоталитарното, се впуснахме към обременяващите вериги на свободията. Объркваме и нараняваме децата си, оставяйки им възможност да ни манипулират с изрази, като:
      "Никой в класа вече няма толкова стар телефон..."
      "Госпожата това не ни го е дала...."
      "Тя, госпожата ми зададе най-трудните въпроси..."
      "Всички носят маркови дрехи..."
      "Само аз нямам....."
      "Нямам какво да облека...."  и т.н.
   И без да желаят, родителите се завъртат в един непробиваем вихър, чиято цел е: децата им да бъдат приети от връстниците си, които по същия начин издевателстват  върху своите родители. А това, за съжаление, изгражда в подрастващите незряло разбиране, че тяхната ценност се изразява в притежанието на скъпи вещи, или в одобрението на другите около тях, а не в уникалността на собствената им личност и стойността на техния характер. Поражда разбирането, че ако твърде дълго викам, инатя се, сърдя се, блъскам врати, бягам от дома, все някой ден ще ми дадат, онова, което желая.
    Родителят е учител.
    Учител, изграждащ характер, чрез дисциплина – строгост и твърдост, породени от любяща загриженост. Надявам се да не бъда разбрана погрешно, аз държа на това, детето да бъде изслушвано и подкрепяно с много любов и разбиране. Но ние имаме нужда да осъзнаваме, че децата ни нямат нужда да ходим в крайности, а в мъдрост да показваме и любов, и нужната сериозност към техните слабости и капризи. Нека ние, като родители  имаме силата да отстояваме доброто и да не се поддаваме на провокации, докато не излезе от огъня пречистеното злато, със скъпоценността и блясъка на един чист и пълноценен млад живот.
   
март 2015 г.
Бургас

събота, 21 март 2015 г.

По случай трети март и не само.....


     Съвсем наскоро ми се наложи да посетя кварталния компютърен клуб, за да извадя нещо на принтер (домашният чака за мастило). Както обикновено там имаше опашка от чакащи, които държаха в ръце различни по форма и големина листи и документи.
     Понякога имам особено усещане за себевъздаржане по принуда, но изненадващо открих, че започвам да харесвам да стоя по опашки....
    Да, да напълно добре съм...
   "Опашката" от хора е интересно нещо... Възпитаващо... Смиряващо.... Време за наблюдение и размисъл... Дори можеш да се обогатиш с ново запознанство, например...
    Но най-хубавото на човешката "опашка" е възможността спокойно да практикуваш наблюдение, слушане и анализиране на определени явления в общочовешкия живот.
    Няма да се впускам във всички битовизми, вълнения и страсти простонародни български, които видях, по-скоро искам да споделя, своето все по-нарастващо с времето недоумение от лекотата, с която обикновеният българин "плюе" родината си, нейното минало, настояще и бъдеще. Фрази, които използват мнозинството от хората навсякъде, всеки ден:
      "Няма бъдеще в България."
      "Скапана държава, скапан народ."
      "Не държава, а помийна яма."
      "Българска работа."
      "Всичката ни работа е такава..."
      И много, много други, все в този смисъл, влезли като рефрен в устата на българина.
      Открих, че почти всеки може дословно да цитира монаха Паисий дори и децата: "О, неразумний и юроде, защо се срамиш да се наречеш българин?..." Но всъщност се държат обратно на неговия призив.
      Замислих се върху думата "Юрод". Вярвам, че повечето от вас могат да разпознаят в нея, нейната съвременна форма – ИЗРОД – грозна, неприлична почти дума.
      Но какво означава тя? Нека обясня: основният смисъл на думата се носи от нейния корен. Тук коренът е РОД. Родът е онова нещо, от което произхождаш, твоето начало, това без което няма да си ти. Родът е онзи здрав корен, от който идват гените ти, твоите външни и вътрешни (разбирай емоционални) белези – телосложение, изглед, манталитет. Пак оттам идва и наследството ти, твоята идентичност, една огромна част САМИЯТ ТИ.
       А представката -из? Тя не е просто благозвучие отпред, не е просто красота за самото слово – тя има определено значение и нейното значение тук е излизане, изход от нещо, "преминаване на субекта или обекта в ново състояние" (Ат. Атанасова), т.е. излязъл от нормалното състояние, в което би трябвало да се намира.
       В подкрепа на моите думи ще цитирам и Българския тълковен речник – "изроден" – който е загубил положителните качества на своя род и е придобил по-лоши, ненормални качества      (Изд. Наука и изкуство, София 1994).
       Следователно и Паисий, и речника се опитват да ни кажат, че ако ние ругаем, хулим, плюем родното и говорим обидно за това, което всъщност би трябвало да пазим и защитаваме, сме изроди – не физически...
       Нормално, всеки ще пази, това което е останало от родители, баба и дядо дори и да не му върши работа, дори и да е безполезно понякога, но самият факт, че до него са се докосвали скъпи за теб хора, че те са го изработвали, създавали, пазили за теб, вече го прави ценно, значимо.
       Ако ние не се борим за своето си, не го защитаваме и пазим, то кой друг ще го направи?! Постоянното оплакване според мен означава: подтикване на другите да вършат нещо вместо мен самия, своеобразно инфантилно измиване на съвестта – "Вижте, аз не съм виновен, държавата е виновна, управлението е виновно, миналото е виновно, генът ни е виновен..." до безкрайност. Извинение за нашето нехайство, нашия мързел, нашата слабост...
       Нека видим стария българин, онези мъже, пък и жени на честта, които са ставали, защитавали, воювали и пазиби светите неща, които сега ние лесно забравяме – род, език, земя, вяра.... Мисля, че е излишно да споменавам имена, всяко първолаче ще изброи няколко, а те са толкова много.
       Руският св. княз Владимир приема християнството от българите, той моли константинополския император и патриарх да му изпратят "митрополит Михаил, мъж изключително умен и богобоязлив, СЪЩИНСКИ  БЪЛГАРИН, с четирима епископи и много йереи, дякони и псалтове от българите...."( из "Покръстването на Киевска рус и българите" от д-р Горан Благоев). Не знам за вас, но мен ме изуми представата на автора за това, що е то истински българин – богобоязлив, умен, образован....
      Затова  моля, стига с оплакванията, обвиненията и гнусните думи! Станете и правете нещо полезно и стойностно, живейте достойно като българи!
      Ако държавниците не си вършат работата, да им покажем, че очакваме от тях точно това! Ако нямате надежда – молете се! Не е тайна, че вярата в Христос е основата, на която сме градили като народ и  чрез нея Бог ни е съхранил като език и нация през вековете.
      Няма народ под Слънцето, в който да не се намират и добри, и лоши хора и няма такъв, който да няма в историята си и добри, и лоши моменти, но нека не се вглеждаме само в лошото. Нека умеем да видим и вършим доброто!
      Честит празник!


3 март 2015 г.
Бургас
публикувано в брой 41 (6939), 4 март 2015г.
на в-к "Черноморски фар"
     

По Божий образ...

Ако можех днес да Те опиша, Боже,
бих описал майчина душа –
обгръщаща, закриляща и вярна
със нежна, топла, милваща ръка.

Ако можех днес да Те опиша, Боже,
бих описал силно мъжество,
което пази и закриля вярно,
за да не прекърши буря крехкото стебло.

2013 г.
Бургас
България


Аз вдишвам въздух, напоен със слава,
докосвам недокоснати цветя,
усещам аромата на омая
и мириса на родната земя.

Земя, потъпкана от чужди и от свои,
усетила предателства, лъжи,
но също – не забравила герои
със кръв измили нейните сълзи.

Да можехме във теб да бъдем цели,
неразделени, със едно сърце,
живеейки по братски, окрилени
във време без утеха – със борби.

Във време без единство, със раздори
да бъдеш миротворец е съдба –
и да застанеш във вихъра на боя,
за да избавиш нечия душа.

Прости ни, Боже, дългите години
в живот на егоизъм и лъжа
и направи от нас народ свободен
от дишащи, ухаещи цветя.

Простили и простени, оправдани,
загърбили и злоба, суета,
отново свети и прославени от Тебе –
достойни Божии деца.

31 август 2014 г.
Бургас
Във вечните ръце


Бавно угасва денят,
в завивката топла заспива.
Стоя си и мисля, така,
унесена и мълчалива.
Сънят – все още далеч, закъсня,
загубил се някъде в мрака...,
забравил, че моята душа
уморена, угрижена, чака...
Какво ни предлага денят
със своята тежка прегръдка? –
Понякога радост,
понякога път,
понякога трудност и мъка.
Понякога смях,
понякога стон,
понякога детска усмивка.
Понякога болка,
понякога срам,
от някоя грозна постъпка...
Но сгушвам се в Твоите вечни ръце,
протегнати нежно в тъмата,
аз знам, че  са сигурни Те,
затова си отпускам душата.

"Никой няма да ги грабне от ръката Ми."
Евангелие от Йоан 10:28

20 март 2015 г.
Бургас

Увереност


Небе, обсипано със звезди,
блещукащи сред мрак.
Хиляди разпенени вълни
докосват пясъчния бряг.
Цветя окъпани в роса.
Милващи топли ръце
върху детска немирна коса,
усмивка и смях на дете....
Накъдето погледна,
виждам, Теб Създателю,
Творецо благ!
Големите звезди далеч във небесата,
свидетелстват за Твоята сила всеобхватна.
А мъничкия атом във всяко вещество
доказва Твоята мисъл и Твоето естество.
Показваш ни във всичко великия Си план,
че Ти държиш в ръцете Си и малък, и голям.
Да, няма да ни пусне и няма да заспи
Творецът неуморен, Той винаги стои!

"Ето, няма да задреме нито да заспи Оня, Който пази Израиля."
Псалми 121:4

20 март 2015 г.
Бургас

вторник, 17 март 2015 г.

Призвание


Силата да бъда все така
непримирима,
            неуморна,
                      неприкрита,
да нося в своята, в женската душа
сърце да носи, да мечтае, да обича....
Да изграждам кули от мечти
и да събарям тъмнината и застоя,
понеже – крехка – детската душа
нуждае се от моята любяща воля.
Нуждае се от опит, от заслон,
от грижа, твърдост и старание,
от майчино сърце с небесен плам,
отразяващо Божествено сияние.


5 март 2015 г.
Бургас


Обичам, когато вали!
Обливат ме нежни сълзи.
Обличат ме в мантия лека,
                                       полека
безшумни, безгласни реки.
Вдишвам нежност и влага,
даряваща изобилие, възход,
очистваща, носеща прохлада
за глътка въздух и за нов живот.

март  2015 г.
Бургас
Утро


Невероятен изгрява денят ми
със Твоите тихи вълни,
полюшващи леко съня ми,
събуждащи нежни лъчи.
Протягам се,
              клепвам
                       и виждам –
отново е ден и надежда струи,
отново усещам живота ....
и вяра, пробуждаща нови мечти.
Знам, този ден навярно ще има
свои трудни и тежки борби,
свои радости, свои награди,
свои върхове и свои долини...
Но аз ще вдигна високо главата,
ще вървя, защото имам Теб.
И макар да знам, че е трудна браздата,
ще вървя, вперила поглед напред.
Знам, трудно е...
падаш и ставаш,
плачеш, викаш, понеже боли,
но излизаш от тази жарава
по-чист,
по-добър от преди.
Затова всеки нов ден заслужава,
да бъде вдъхнат,
да бъде извървян,
не за почит, нито за слава,
но на Тебе, Боже, посветен.

февруари 2015 г.
Бургас


Силна съм, когато обичам,
силна съм, когато творя,
силна да браня и
силна да изричам
багри небесни, неземни цветя.

Силна съм и мога да забравя
всяка лоша дума,
всеки глупав жест,
но не мога безразлично да отмина
покрай мене пътника злочест.

Понеже там съм слаба, уязвима,
сърцето ми започва да кърви....
Дано за всяко пътниче да има
едно прозорче с топли светлини.

2013 г.
Бургас
На ранобудните



Моята разкъсана земя –
парчета гордост, слабост и величие...
Дали ще мога да те оценя,
или ще мина покрай теб със безразличие?

Моята разчупена земя,
земя любима – люлка, въздух, огън,
земя с прекрасна нежна мараня,
земя от камък, от времето преломен.

Моята обичана земя,
земя, родила множество герои,
от Бога подарена до сега –
дано научим се, във теб да бъдем свои!

17.12.2013
Бургас

Цензурата обезсмисля труда на поета, защото творчеството има само една цена и тя е свободата.
Прозрение



Животът ни е низ от изненади,
когато ти кроиш си своя план,
но може ли човекът да угади
и път да извърви предначертан?

Нали сме ние, човеци в битието,
подвластни сме на време, суети.
Един – Всесилен има над Небето,
умело, всичко в Своята ръка държи.

2013
Бургас
Ухание на пролет

От думи да извая красота,
от чувства – песен,
с пролетни цветя,
с ухание,
с копнеж,
с мечти и смях
на влюбени ръце
и нежен глас....
Да донеса на някого утеха,
искряща радост,
глътка топлина,
понеже зажадняли са без мяра,
угрижени – човешките сърца.
А там, Надеждата
стои и чака,
говори ни,
протяга ни ръце –
прободени
и бащински грижовни –
очаква Своето дете.

февруари 2015г.
Бургас