Декември отново е тук!
Всяка година е нов, но и всяка година ухаещ еднакво – на канела, печени кестени, кафе, топлина и бор у дома.
Обичам този аромат на дом, уют и спокойствие! Аромат на борче в празнична премяна с изненади под него, белота, примигващи  светлини, задушевни вечери, усмивки и весел шум.
Прекрасно е уханието  на декември!
Красиво е празничното суетене през декември!
Пазаруването с една цел – да зарадваш някого.
И не са толкова важни нито средствата, нито усилията, понеже любовта е най-скъпото, което можем да дадем! Защото тя ни прави подобни на Него – Съвършения, Изумителния, Безспорно Милостивия, Неизменно Същия, Истински Мъдрия, Светлата Утринна Звезда, Единствения път да се доближим до Създателя и да открием себе си.
Нека празнуваме!
Да бъдем щедри, защото Той е!
Да бъдем милостиви, защото Той е!
Да бъдем истински, защото Той е!
Да бъдем благодарни, защото без Него нямаше да ги има ароматите на декември!

Ще ти нарисувам нещо за из път,
поглеждайки го, да отпиваш добротата,
което да си спомняш всеки път,
когато бурята завие в тъмнината.

Когато няма хижа, нито дом,
когато морно влачат се краката,
когато вместо песен идва стон,
когато болката сковала е сърцата...

Ще ти нарисувам нещо.... за из път,
понеже път е тоз живот наземен,
и колко често на случаен кръстопът
присядаш сам, от бурите приведен.

Какво да бъде?
Нека е с крила,
които злобата не може да поваля.
Свободно да се рее високо в светлина,
за да донася късчица жарава.

Ще ти нарисувам птица с разперени крила,
надскочила притеглянето, болката, тъгата.
Красива, бяла, без капчица лъжа,
понесла на крилете си една мечта.

 ЗАБРАВЕНИТЕ

                                                  "...Камъкът не може камънье да буди..."

                                                    от "Забравените" на Иван Вазов        

                                                                                                  януари 1882

Колкото и да сме свободни, всички сме жертви на своето време.

Но историята доказва, че има определена част от обществото, която надскача със своята сила злободневността  на епохата и изтъркаността на общоприетите норми и морал. Хора, които блестят с онази чиста и непринудена светлина на характер, духовност и нравственост, с които оставят ярки и незаличими следи за времена напред.

Наричаме ги будители, защото със своите усилия пробуждат заспалото добро в българина.

Това са личности, притежаващи едно особено ценно качество, с което превъзхождат своите съвременници и то не е нито богатството, нито образованието, нито младостта, нито смелостта (понеже както беше казал някой "Смелостта е просто добре прикрит страх."), а себеотдаването за всеобщото благополучие. Жертвоготовността.
Такива са всички онези ярки образи на българския небосклон, чиито саможертви и всеотдайност са изградили образа на нашата национална идентичност.
Можем ли да намерим отговори в техния пример за нас, днес?
Всеки от тях е напуснал личната си зона на комфорт и се е конфронтирал със слабостите на обществото в своето време.

Кирил и Методий създават азбуката, превеждат евангелието, разпространяват новата писменост, въпреки атаките и съпротивата на немското духовенство.

Паисий е ядосан на родоотстъпниците. И въпреки тях написва Историята.
Неофит Бозвели, въпреки че на два пъти е заточаван, продължава да пробужда националното самосъзнание на българите в своите проповеди.
Иларион Макариополски води открита борба за църковно-национална свобода сред духовенството в Цариград, заради което е заточен. И това не е достатъчно да спре просветителската му дейност.
Раковски организира революционна армия, известна като Първа българска легия в Белград, знаейки че "бойците" му, в по-голямата си част,  не знаят как се държи оръжие. 

Ботев негодува в стиховете си, че българите чакат свободата да им се поднесе на тепсия; че са неразбрани; че не подкрепят брата си; че са апатични. И въпреки това повежда четата.
Бенковски ръководи Въстанието, въпреки малодушието на някои от въстаниците. Като хала препуска с "хвърковатите" от село на село и от градче на градче, за да им вдъхва увереност, знаейки че най-вероятно ще загине.
Волов, все още млад, слабоват, с не особено силна физика обикаля, организира Старозагорското въстание и подпомага въстаниците.
И много, много други...
А днес, голяма част от българите предпочитат да зарежат всичко, да си съберат багажа и да духнат нанякъде, където хората здраво са работили и са се борили с години и поколения да изградят собственото си по-успешно общество. 
За да отидат нашите наготово ли? 
Че така и баба знае.
Защо да не се борим, за да изградим собствената си реалност? Ама иска усилие и единство, а пък ние го нямаме и не правим нищо, за да го получим.

Пет години след Освобождението, Вазов пише своята "Епопея на забравените". ПЕТ ГОДИНИ!!! За пет години са забравили скъпите жертви, дадени, за да могат да излязат от тинята на петстотинте? Как да се обясни тази забравливост? С борбата за хляба?
Разликата между "Епопеята" и предишните Вазови стихосбирки е това, че с формата НИЕ не се обозначават героите,  ТЕ са издигнати нависоко. НИЕ са народът и поетът. Целта на това е да се възвърне погледа, отново, към тяхната саможертва. Преосмисляйки обществената им отговорност и идеализъм, българинът да разпознае грозното лице на своето егоистично и дребнаво време, насочено единствено към  придобиване на материалното и собственото обогатяване.
Да, припомняме си будителите.  Слагаме венци на мраморни плочи с имената им.
......
Паметник гранитен с надписи унили
вдигнат е за вази върху тях могили.
Но кого той стряска? Но кого той чуди?
Камъкът не може камънье да буди.
Какво той говори нам е непознато
други идол знайм ний, но той е от злато,
други звук сърца ни вълнува приятно,
вашето значение нам, е непонятно.
                                          "Забравените" Иван Вазов

Днес също си спомняме будителите.

Но какво си спомняме? И защо си го спомняме?

Не е ли, за да бъдем подобни?

Парадоксът е, че будителите са забравени не като имена, а като ценности. И тогава, и сега.
Ако тяхната жертва не ни стряска, ако не ни вдъхновява да дадем най-доброто от себе си за благополучието на Родината, за всеобщото благо, дали сърцата ни не са станали като  камъка, върху който  са изписани само имената им?
Какво би било, ако хора като Левски, Ботев, Бенковски, Волов, Захари Стоянов и всички онези "луди глави", бяха се отказали да се борят кой с перо, кой с дипломация, кой с оръжие?

Днес всеобщото разбиране за добър живот е единствено материалната обезпеченост. Като че ли само имането е предпоставка, причина и повод за щастие, а родолюбието, достойнството, единството и почтеността са архаични отживелици. А пък имането става с много пари и много скъпарски джаджи. И когато ги нямаш достатъчно (според индивидуалната представа за достатъчно), започваш да продаваш, каквото можеш – родната къща на дедите ни, наследената земя от дядо и баба, Родината за някоя друга на запад или на изток, стига само да плащат добре, или времето със любимите хора за по-добре платена работа, приоритетите, вярата, съвестта.... 

А е важно, да се разбира разликата между материалното и духовното – колкото повече надделява материалното, толкова повече отслабва духовността. Колкото по-жадни сме за звънтенето на монетите, толкова повече заспива в нас добротата, човещината, съвестта, вярата и надеждата.
Въпросът е: готови ли сме да се събудим и да градим нашето общо живеене в  това красиво място, наречено България?
Не дали сте будители на другите, а позволихте ли да ви събудят?
Надигнахте ли глава от възглавницата?
Изкарахте ли краката изпод топлото одеяло?
Готови ли сте да се разделите със своето краткотрайно удобство, за да живеете истински?
Изправихте ли се?
Времето няма да ни чака!

Преклонение

Като слепец с душата си Те търсих

и лутах се в своята нищета.

В слабостта си яростно бушувах,

самотен пленник на безкрайна суета.

Светът е празно място без посока,

без топъл лъч, без капка светлина.

В хаос от пътища с истина жестока,

пленени сме от измамна свобода.

Лъжлива свобода със стенещи окови,

в които ни приклещва нашата вина.

Прилъгва ни тъй лесно, превръща ни в роби

чрез егоизъм, неверие, горчивина.....

Какво е животът?

Нима е измама?

Нима всичко свършва след гроба студен?

И моята вярност, и тяхната злоба

угасват еднакво в скръбния ден?

Не, не приключват до тука нещата

и не ние разрешихме този проблем,

а Този, от Когото течеше живота,

цената плати и за теб, и за мен.

Цената на кръста, непосилно висока,

за всекиго, просто наречен човек.

Облечен в тленност и носещ посока,

роди се Един, не само ЧОВЕК.

Там горе високо, на срамния кръст,

приготвен за мен и за теб, и за всеки

без всякакъв грях, положен на смърт,

Христос разплати дългът ни навеки.

Морският бряг беше толкова пуст, че изглеждаше почти тъжно...

Да си кажем "До скоро!", море!
Да отдъхнем след жаркото лято.
Малко късче от спомен поне,
ще опазя в сърцето крилато.
Като нежна жарава в мен
да ми връща в студената зима
дъх на пясък и вятър солен,
синева с красота несравнима....

Аз се върнах отново, море!
Ще поседна за малко да чуя
нежната среща на прибоя с брега,
тихият вятър сред вълната нахлула.
Да си спомня за старите дни
как растях покрай тебе богата.
Как все същите сини вълни
ми донасят прохлада позната.
Покрай тебе израснах почти,
все си същото – винаги чакаш,
да се върнат горещите дни
с тях децата като слънчево ято....

Те ще дойдат отново, море!
Нека минат студът и тъмата
и тогава, сплели малки ръце,
ще се върнат смехът и играта.

С благодарност към Създателя за добрите дарове около нас и вътре в нас!

За "Лека нощ!"


Потъва в пухкава бялост
последната част от деня.
Игриво, с мъничко нежност
пристига поканен сънят.
Носи свежест като пролетен ден,
разцъфнал след дългата зима.
Като светла усмивка след спомен студен,
като милувка едва доловима...
"Лека нощ!" – аз ще кажа на теб.
"Лека нощ!" – ще повториш до мене,
и се спуска над нас звездопад,
който просто няма броене.

Колко е измамлива човешката природа?

Прилъгва ни отвсякъде с лъскав антураж.

Отвън се вижда мила, добра и по угода,

докоснеш ли я, виждаш, че всичко е мираж.

Копнеж

С палитрата на своята душа
да мога да рисувам неуморно.
С рими за изтрия нечия сълза
от тежка дума, казана неволно.
Да донеса на някого заслон
от бурите, които го връхлитат.
Да пиша музика от думи и тон по тон
да уча малките очи да сричат.
Да съм на някого подкрепа в тъмнина,
да съм сърце, което вдъхновява,
да нося в крехката ръка
любов, която да снабдява.
Да съм ухание на вечност в утринта
и да изпея своята нежна песен.
Да мога да позная вярната следа
сред хилядите в този свят нелесен.
Да имам сила смело да вървя,
да не забравя Божията дума,
да не пропусна някак си целта –
Христос чрез себе си да изразя!

Благодарност

Благодаря за всяка топла грижа,
отправена от хората към мен!
Благодаря за слънчевото лято,
обляно в лъчи и дъх солен,
за красотата на пристигащото утре,
за небосклона невероятно син,
за детската усмивка лекокрила,
за прибоя на вълните морскосин.
Благодаря за нежната прегръдка,
обвила ни в облак пъстрота!
Благодаря за мъдрата повеля,
донасяща ни нещо ново утринта,
изтриваща на миналия ден сълзите,
искряща с надежда нова и добра!
Благодаря за грижите Ти скрити,
но винаги блестящи в светлина!
Благодаря Ти, Боже, татко мили,
за спасението, за възможността
да се наречем дечица Твои,
чрез жертвата безценна на Христа!

Никой не се възхищава на омразата.
Никой не се прекланя пред нея.
Защото е жестока и гнусна, също както и това нападение в Ница.
Защо тези мижитурки, които унищожават мирни и невъоръжени хора, сред които и деца, нямат смелостта, доблестта, достойнството и мъжеството да застанат открито и да обявят ясно срещу какво точно са против?
Привърженици на ИДИЛ приветстват "успешния" атентат???
Война, която водят в малките си, жалки, пропити с омраза умове.
Деградати, на които някой е сложил в ръцете оръжие.
Как се воюва с това?
Войнът е воин, когато е достоен противник.
Не е ли вина за целия цивилизован свят, че търпи заразата наречена "Ислямска държава"?
Тяхната война е срещу цялото човечество.
Не е ли дошло време за обединение на цивилизоваността срещу първобитната омраза, точно по начина, по който светът се изправи срещу чудовището Хитлер?

Различност

Вали дъждът.
Големи капки сипе
по сухата, напукана земя.
Хора бягат, скрити до ушите,
от тая мокра и студена сивота.
Небето, локвите, стрехите
сивеят в еднакъв тон и звук.
Едри, кални пръски от колите
догонват минувачите като напук.
И в цялата искряща сивота
проблесна пъстро, шарено кълбо.
Изгря в цветовете на дъгата
момиче с чадър в цветно пиршество.
А сякаш летен лъч огря тълпата,
превърна я в рисувателно платно,
върху което се изписа пъстротата,
отразена от едно-едничко същество.

Усещане за жена

Покрай мен премина жена,
облечена нежно във ефирен воал.
След нея остана една мила вълна
от нещо, за което всеки мъж би мечтал.
Едно желано и топло присъствие
на женственост, нежност, лекота.
С онова непринудено и мило сияние
с вкус на грижовност и доброта...
Пред мен се изписа ясно прозрение,
огряващо понякога човешката душа –
как леко отхвърлихме в ненужно забвение
прекрасния образ на жена.
Облякохме общо удобни крачоли,
нахлузихме свят от мъжественост
върху своите нежни рамене
и крачим смело, ненужно поели
човешки слабости и общи грехове...
И толкова бързо, и толкова лесно
светът е загубил своя нежен нюанс
и всичко печели, ако може – безчестно,
проигравайки своя изключителен шанс
да преживее жената с нейната роля
в красив и вълнуващ романс...
........................................................
О, нека се върнем, скъпи момичета,
към своите принцеси в сърцата добри.
Тези, които приемат единствено Принца,
а не евтини копия  с ниски цени.
Очаквайте, изисквайте, бъдете различни
от изморения образ на верен слуга!
Бъдете достойни, грижовни и мили –
създайте усещането за жена!

Завръщане

   

Лято е....
Спомен препуска по морския пясъчен бряг.
Усмихнато слънце с обгръщаща ласка,
посреща ни светло в любимия град.
Уж всичко е сякаш така повторимо –
брегът и морето, солта....
А е някак си ново и някак си зримо,
окъпано в нови, различни неща.
Смеховете са същи и плажът един е,
пясъкът жулещ горещо хрупти.
Просторът далечен е все тъй необхватен
и все още искрящ в безбройни лъчи.
И все пак различно усещам прибоя –
сега е тъй нежен, дори вдъхновен.
Ароматът на вятър, довяващ покоя –
от това да съм в къщи,
                              в това да съм моя.

Спомен

Вятърът ми припомни едно,
изречено тихо, далечно желание
със звучащо скърцане от детско колело,
преминало през времето в мълчание.

Усмихнах се на детските мечти,
обвих ги с нежни спомени, цветя, дантела,
оставих ги на техните си дни,
вземах единствено добрата им повеля.

Изповед

Понякога съм цвете с нежен цвят
и толкова съм слаба и ранима,
но нося в себе си чудесен аромат,
способен да прогони всяка зима.

Понякога съм буря, ураган –
трещя, гърмя и вия без умора.
Нуждая се от нечий светъл блян,
от нечия любяща, силна воля,

която нежно да ме утеши,
да спре вълните, бурите, прибоя...
Спокойно, леко да ме огради,
за да намеря милост във покоя...

Понякога в себе си държа
една сълза и мъничка утеха,
че по-добра ще бъда утринта,
отпивайки от Божията красота.

Денят окъпа всичко в светлина,
разбуди всички и облече се в синьо.
Пред нас, отсреща, мъничка ела
с клончетата си блестеше мило.
Искряха нежно капчици роса,
така стоеше – гиздава, красива
и всяка малка, бляскава сълза
бе малък свят и мъничка вселена.
С багри и безкрайна светлина
игриво сбрала хиляди мечтания,
надянала премяна в утринта,
пред мен стоеше в множество ухания...
Като насън – все още неживян,
като усещане за някакво прозрение,
минават мисли, спомен неразбран
или бe просто миг на вдъхновение.

Утеха

Светло утро с игриви лъчи
влезе тихо в моята стая.
Всяка утрин е среща, нали
и напомня, че вървим към безкрая.
Като въздишка е този живот
и изглежда тъй непонятен.
Идва минута и носи комфорт,
после следва пътят обратен,
и заливат ни тъмни мъгли,
после слънце с птички и песни.
И животът е хубав почти,
и ни носи мигове ясни.
Да, зад всичко прозира следа,
план велик, по-голям, всеобхватен.
Някой друг е промислил за нас
и живот, и утеха, и песен.
Някой друг с голямо сърце
обрисува ни кротко Небето.
И огряно в прекрасни лъчи,
изживяно синее морето.
Всеки бриз, всеки вятър отлита,
запознал ни с грижа добра
и във всичко усещаме скрита
неизменната вечна ръка.

В тишина

Погали ме с нежност вечерта,
притихнала в дъхава омая,
с аромат на рози, синева,
с Луната, подранила в безкрая.

Сънуваща небе, звезди, поле.
Докосваща усмивки и прибои
на нашето, обичното море,
което помни трепети, неволи.

И сигурно си спомня, че дори
и мъничка около него скитах
с цветя в косите, в нежност, в широта,
очаквах да ми минат мирно дните...

Но вятър зъл от зимата повя,
смрази лехите, нежните ухания.
И аз събрала трепетна душа,
притихнала, очаквах да отмине....

Тогава две ръце – прободени – ме сгряха с топлота,
загърнаха ме нежно и живота озари се.
От мен отнеха тежката вина
и зимата в миг премина и стопи се.
.................................................................
Понеже верен Си и вчера, и сега.
Понеже Същият Си, а пък аз – различна,
пред Тебе, Боже, се прекланям в тишина,
поднасяйки това, което имам – своята душа.

Пътят

Пътища, пътища, толкова пътища,
толкова лесни и толкова зли.
Този свят е изпълнен с пътища,
изпълнен с посоки и грешни следи.
Чуваме често различни кроежи,
този правил едно или друго,
а пък друг – поел онова.
И всеки от нас си взима посока,
"вярна" – си мисли и тръгва без страх.
А толкова често, почти неусетно
човекът изпада, попада във грях.

Пътища, пътища – толкова лесни,
широки, желани, с ясни следи,
но колко ли често ни водят в посоки,
покрити със скърби, поляти с'сълзи.
Нашите, грешните пътища –
такива са – каза Един
и ясно показа нова посока,
в която с твърдост и с цел да вървим.
Христос ни проправи пътека различна,
пътека нелека, покрита с кръв,
над нашето его, над нашата злоба,
но носеща вечност и чиста любов.

Честит празник на буквите!

"В началото бе Словото..."
То дойде от Бога и Самото То бе Бог.
Словото твори, създава, но и дава знание. А знанието предпазва.
Ако знаем, че пътят по който шофираме е залят от придошла река и мостът е отнесен от водата, няма да тръгнем по него.
Ако знаем, че този свят е обречен, поради своята греховност, но все пак Бог е проправил път за спасение на нашите души, може би ще потърсим Пътя.
За нас хората, има съществена разлика между писаното и изговореното слово. Понеже сме склонни да забравяме и преувеличаваме, и да си нагаждаме реалността, както ни е угодно.
Едното се забравя или променя, а другото остава.
Езичеството се основава на предания, променяни и нагласяни от поколенията. А Бог написал с ръката Си десетте Божии заповеди, и те си останат такива, каквито са – непроменими, защото са писани със знаци, които остават и които са основата на появилите се по-късно букви.
После Бог вдъхновил хора, които да опишат какво се случва, за да остане за нас – идващите, та да не сме без знание и без път за спасение.
Нашите букви – родните.
Пътят към знанието.
Непроменимото.
Малки знаци, носещи силата на познанието, сигурността на пътя, утехата на спасението, вярната посока.
Наши – български.
Ясни.
Разбираеми.
Много е!
Достатъчно, за да благодарим!

В един момент забравих за това –
отнесох се безумно със душата,
забравяйки, че тя е капчица роса,
изпратена от Господ на Земята.

Една душа в своя необят,
една прашинка скрита в битието,
от нея идва истинската топлота,
събрала в себе си безвремието на сърцето.

Душата, в своя крехък свят, обвита

с безмерна грижа от Твореца всеки ден –
една сълза Божествена, ... пролята, ...
една сълза събрала в себе си и теб, и мен.

Дарена с мир, с обич и с надежда
да бъдем нежни, ведри и добри,
та Божията милост всеобхватна
с душата само може да се изрази.

От думи неизказани боли.
Боли сърцето, скрито в самотата.
Навярно то самото и тупти,
очакващо взаимност и в словата.
Понеже те са капчици роса
умиващи, очистващи със сила.
И в думите се крие любовта
като венец от нежна доброта.

От думи неизказани боли.
Боли душата, жадуваща за прошка.
Нали навън дори и облака вали,
очистващ прах и кал жестока...
Делата в думи кротки облечи,
сложи си слънце, топлота в косите,
животът не задържай, а дари
букет цветя прогонващи сълзите.

15 разлики между мъжкарството и мъжеството

1. Мъжкарят притежава мерцедес или БМВ. Мъжът има кола, която може да побере семейството му и целия им необходим багаж.

2. Мъжкарят иска да получи всичко, без значение дали то му принадлежи. Мъжът знае кое е негово и се грижи добре за него.

3. Мъжкарят показва мускули. Мъжът няма нужда да показва, каквото и да било.

4. За мъжкаря думите са вятър. Няма значение какво е казал или обещал, важно е какво иска СЕГА. Мъжът знае цената на чуждото доверие.

5. За мъжкаря хората са средство да докаже, че е мъж. Мъжът пази сърцата на тези, които са му поверени.

6. Мъжкарят никога не казва "прости ми", "съжалявам" или "извинявай". Истинският мъж понякога плаче.

7. Мъжкарят преминава първи, дори и ако трябва да наруши  правилата за движение. Мъжът спазва правилата, защото знае, че е пример.

8. Всички трябва да се съобразяват с настроенията на мъжкаря. Мъжът знае, че е силен, за да бъде подкрепа.

9. Мъжкарят говори високо, за да го чуват всички. Мъжът говори кротко, за да не изплаши агънцата.

10. Мъжкарят не прекланя глава пред никого, каквото и да му струва това. Мъжът е заобиколен от хора, които го обичат.

11. Мъжкарят притежава красиви жени. Мъжът познава цената на женското сърце.

12. Мъжкарят не се оставя, една жена да му казва, какво да прави. Мъжът взема решения, като се съобразява с мнението на съпругата си.

13. Мъжкарят нарича жена си "жената" или "моята". Мъжът назовава жената на живота си по име.

14. Мъжкарят знае, че нахалството и грубостта са най-добрата политика. Истинският мъж е внимателен и почтен.

15. Мъжкарят е единак. Мъжът е сърцето на семейството си.

С дълбоко преклонение пред истинския Вдъхновител и пример за мъжество –  Исус Христос от Назарет.

Аз, ти и дъждът

Дъждът в косите ти ухае на море,
предавайки им своята дълговечност,
и с малките си, търсещи ръце
прегръщам твоите в желание за нежност.
Отново аз и ти
в дъждовно сиво време,
копнеещи за слънчеви лъчи,
и нищо, че опитва се да вземе
от нас мечтите с плашещи мъгли.
Но те остават, сгушени в сърцата,
напук, че вън е буря, дъжд и студ.
Щом двама сме,
щом топло е в душата,
пред нас отворен,
хоризонтът ще расте.

Бургас

На всички слънчеви момичета

Светило да запалиш в утринта,
в домът притихнал, топлина да стъкнеш,
за да посрещнат в утринна роса,
немирните крачета радост бяла.
Да стоплиш две ръце,
измръзнали в студа навън,
а вътре е утеха .....
Да подредиш със двете си ръце,
разхвърляното на отпаднало сърце.
Да си подкрепа в тоз живот.
Да си закрила.
Да бъдеш ведрина.
Да си усмивка мила
в теготата на деня,
и в бурята нападнала мнозина.
Да раздадеш сърдечност, топлота
и да запалиш късчица надежда.
Не е ли то да бъдеш добрина,
със име нежно носейки – ЖЕНА!

Бургас

Кокичета

Наскачаха от своите гнезда
пламъчета бели над снега.
С камбанки нежни, стройничка снага,
те първи прогласиха пролетта.
Не се боят от силата на мраза,
не плаши ги виелицата зла,
като предвестници на животворна топлота
стоят на стража, побеждавайки студа.
Не сме ли ние Божията стража,
стояща с твърдост, вярност, в чистота,
разнасяйки надежда по Земята,
че свърши зимата и идва пролетта?!
Живота нов Творецът ни дари,
живот във мир, утеха, състрадание,
за всекиго, който заяви
във Него вяра, почит, упование.
Вяра във възкресения Спасител,
донесъл прошка, милост, благослов,
показал ни във всичко пример,
надвил омразата с любов.

Дъждовно утро

Събуждайки да срещнеш утринта,
събрала в себе си задъхано желание
за ведър ден и утринна роса,
със лек привкус на слънчево сияние.
Да видиш сняг и плачещо лице
на утринта със нейната прегръдка.
Да напоиш примрялото сърце
със глътка нежност и една усмивка.
Да вкусиш слънце, да дадеш посока,
макар че дъжд и вятър е навън.
Не е ли то любов, надежда, вяра
във Бога, Който благославя всеки ден!?
Във Този, Който вижда във сърцето
и скритото в човешката душа,
но въпреки това не ни забравя,
държи ни в Своята ръка.

Бургас